|

Засвиреше ли “Шуми Марица”, дори ранените ставаха с “ура”

Прекарал всичките войни, които България води от 1912 г. до края на 1918 г., все в 6-и пехотен Търновски полк и то изключително на строеви длъжности – взводен, ротен и дружинен командир – и участвал във всичките походи и боеве все в този полк, мен ми се падна да преживея всред българските войници всички хубави и лоши дни, които България преживя през това време… Като поляк по народност, за мене представляваше голям интерес да наблюдавам борческия дух на българина, когато той с оръжие в ръка отстояваше правата на България срещу многобройните ? врагове… Това е написал на 25 август 1920 г. Отон Барбар в предговора към книгата си, малка част от която публикуваме.

Нашата 15-а рота се беше случила на левия фланг от бойното разположение на полка, а вляво от нас бяха частите от лявото странично прикритие на бригадата, т. е. трите дружини от 1-и пех. полк. Тези дружини влязоха в бой към 1 и половина часа след пладне, когато нашият полк влезе в боя към 2 ? часа след пладне. Нашето настъпление беше нещо като истинска вихрушка. То се почна, продължи и завърши с такова въодушевление и увлечение, каквото не видях вече в никой друг бой, ако и да взех отпосле непосредствено участие като взводен, ротен и дружинен командир във всичките боеве, в които взе участие полкът през всичките войни.

Мнозина офицери
командуваха прави

Дружинният командир подполковник Мурджев не слезе от коня си, докато ротите не откриха стрелба. Към 3 и половина часа след пладне, в разгара на нашето настъпление видях командира на 16-а рота капитан Добрев как с ротата си настъпваше вляво от нашата рота. По едно време ротите спряха настъплението и залегнаха; почна се усилена пушечна и картечна стрелба.
Капитан Добрев командуваше прав и в същия момент видях как се той сгромоляса на земята и извика „олеле мале“. Видях, че се гърчи и след малко съвсем замлъкна. Дотърчаха неговите санитари и го отнесоха назад. Няколко дена след този бой узнахме за смъртта на Добрева. Капитан Добрев беше отличен офицер, висок, напет и красив момък, когото войниците обичаха и слушаха.
Веднага след раняването на Добрева ние продължихме настъплението. В тичаницата напред спъвахме се в труповете на падналите наши и турски войници и офицери, убити коне и разхвърлени разни военни материали. Ние всички – офицери и войници бяхме облечени в мирновремеменните си униформи: белите околиши на нашите зимни парадни шапки и

блестящите ни златни погони личаха
много отдалеч

защото малцина бяха тия, които ги закриха с черен плат, за да не личат, както беше заповедта на командира на полка. А в 1-я полк пък беше забранено да се закриват червените околиши на шапките и погоните – това в този полк се считаше като признак на малодушие. Мнозина от офицерите и от двата полка бяха с парадни (сини) панталони, а имаше някои и с лачени ботуши. Всички офицери бяха със саби, с разнообразни револвери, а някои дори и без револвери; мнозина от нас нямаха бинокли, а някои, даже щаб офицери бяха с театрални бинокли…; рядко се случваше да има някой компас.
При бързото настъпление ротите се размесиха, но запазиха всяка за себе си своя ред. Пред фронта на нашия полк турците не дочакаха нашия удар на нож и от 150 крачки отстъпиха в селото Гечкенлий при настъпилата вече вечерна дрезгавина. Тук, непосредствено пред самото село, над една малка лешчина, в която зеяха изоставените турски оръдия, ний спряхме настъплението. Някои от нашите роти тук се смесиха с тия от 1-й пех. полк, и войници от разни роти и от двата полка се размесиха;

мнозина офицери
и от двата полка
паднаха убити

или ранени и техните взводове и роти се движеха сами, по свой почин и разбиране, останали в ръцете на подофицери. Въпреки грамадните наши загуби настървението у войниците беше голямо; на образувалата се току пред самото село бойна линия в първия момент се бяха размесили войници от всички роти, а също и от 1-й полк. Те всички викаха ура, командуваха, едни стреляха, други викаха „напред на нож“ и искаха да нахълтат всред настъпилата вече тъмнина в селото. Въодушевлението в първия момент достигна дори до екзалтация. (Отпосле моят приятел капелмайстора Хаджиев ми разказваше, че когато ротите се развили в боен ред и се спуснали напред към могилите, той по заповед засвирил с музиката си „Шуми Марица“ и видял как падналите на полето по-леко ранени войници се надигвали и подпирайки се на ръцете си, с погледи, устремени към страната на атаката, викали „ура“!)
Няколкото офицери, които се случихме на това място, трябваше да употребим свръхчовешки усилия, за да укротим тази човешка вълна, да я подредим, за да почнем окопаване. Но в това време се чуха тръбни сигнали от турска страна:

турците даваха
някакви сигнали
на своите

но никой от нас не разбираше тези сигнали. Изненадани от сигналите, ний – офицерите помислихме, че това са сигнали за атакуване и бързо взехме всички мерки за посрещане атаката. В нощната тъмнина високите тонове на турските тръби звучаха някак вълшебно; ний се вслушахме в тях и по бойната линия веднага настана пълна тишина; тия сигнали ни се виждаха особенни, не като нашите, те бяха по-тънки, по-звучни, някак по нежени. Веднага усилихме патрулите. Обаче нашите предположения за намеренията на турците да ни атакуват и си вземат обратно оръдията не се сбъднаха. Отпосле, чак когато при по-нататъшното настъпление намерихме цяло ръководство за турските сигнали с ноти, нашият капелмайстор Хаджиев ми изсвири едно от тях, което ми припомни тъкмо чутото вечерта на 9. X. при Гечкенлий, а под нотите, на турски един наш офицер прочете: „сбор за отстъпление“.
Скоро турските тръби млъкнаха, мълчеше сега и нашата бойна линия. По полето в настъпилата тишина се чуваха само виковете и охканията на ранените. Това беше такова мъчение, че и най-издържливите между нас не можаха спокойно да слушат. Скоро започна да ръми дъжд, а ранените още не бяха вдигнати. През нощта главните сили на турците били отстъпили, без да ги усетим и то, както после се узна, в паническо бягство към селото Гердели, като дори няколкото останали на позицията техни предни роти не са знаели за това.

Из „Боятъ при Гечкенлий – Селиолу на 9 X. от книгата „Спомени отъ Балканската война 1912-1913″ на Отонъ Барбаръ, запасен капитан, Печатница на Армейския военно-издателски фонд, София, 1923)
(Следва)

Километри бодлива тел стоят на пътя към Одрин

От всички получени сведения в щаба на сектора можеше с положителност да се заключи, че целият фортов пояс е ограден почти с непрекасната телена мрежа. (Всъщност, както това е вече известно, тя е прекъсната на едно протяжение от 300 метра между Айвас Баба и Таш Табия.) Телената мрежа според същите сведения започва на около 200 метра северно от моста на река Тунджа – Дертли Мустафа срещу инжерлика и следва пред фортовата линия (50 – 100 метра) до Айвас Баба, след това завръща на юг пред фортовата линия и около Кавказ Табия завива почти перпендикулярно на шосето Одрин – Хавса и пресича р. Тунджа около 2 км северно от с. Босна Кьой. Също такава мрежа се намирала и пред Каик Табия (всъщност такава мрежа не е имало).
Мрежата се е състояла от 6 реда колове, преплетени с бодлива обикновена тел, като разстоянието между редовете и коловете във всеки ред е около 1 ? метра. Така че общата дълбочина на мрежата е около 7 – 8 метра. Коловете са два вида – големи, които стърчат над0 земята – около 1,50 – 1,80 м., и малки, които стърчат на 1,1 метра. Коловете с котвата си са вкопани в земята на дълбочина 0,30 до 0,50 метра.
Навсякъде, където минават пътища, мрежата е прекъсната.
Предполагаше се, че има фугаси по стръмния склон северно от Айвас Баба, което предположение не се оправда.