|

Изборният триумф на Фронт Насионал променя историята на ЕС

Марин льо Пен тръгва към парламентарен успех през юни

Магдалена ТАШЕВА
На 22 април над 6.4 милиона френски избиратели (от 46 милиона в общия избирателен списък) поискаха лидерката на Фронт Насионал, Марин льо Пен, да стане държавен глава. При избирателна активност от 79.5% този вот е равен на 18% от всички валидни гласове. Това е най-високият резултат на Фронт Насионал (ФН) от основаването на партията през 1972 г. досега. Националистите са вече третата сила във Франция и със сигурност ще затвърдят успеха си на изборите за Национално събрание на 10 и 17 юни т.г.
Успехът на Марин льо Пен се дължи на нейната последователност и твърдост при отстояване на националистическата програма. Въпреки неистовите опити на казионната „социология“ да й залепи етикета „крайно дясна“, тази  програма е силно социална и френският народ показа, че знае това. Тя включва защита на покупателната способност на французите, по-справедлива данъчна и пенсионна система. Льо Пен проповядва икономически патриотизъм, издига като приоритет борбата срещу мюсюлманското колонизиране на Европа, възстановяване на държавните граници и излизане на Франция от Шенгенското споразумение и от еврозоната. Фронт Насионал се бори за възстановяването на националната валута – франкът. Марин льо Пен смята, че

Франция трябва да напусне военните структури на
НАТО, както завеща
великият Де Гол
„Ние сме единствената истинска голистка партия, друга няма“, каза тя на 2 май 2011 г. в интервю за в. „Атака“, визирайки партията на Саркози „Съюз за народно движение“, която се самоопределя като „голистка“.
Лидерката на ФН се обяви и срещу подписания на 1 март т.г. бюджетно-фискален пакт на Меркел-Саркози.
Тази програма направи ФН трета политическа сила във Франция.
Съперниците на Марин льо Пен се опитаха да я заимстват. Саркози полага големи усилия да привлече нейния електорат с мерки срещу имиграцията, възстановяване на държавните граници и утвърждаване на френската национална идентичност. С тази реторика той успя да спечели изборите през 2007 г. срещу претендентката на социалистите Сеголен Роаял. Днес срещу Саркози излезе нейният бивш съпруг и съпартиец Франсоа Оланд. (Явно политическият живот на сегашния френски президент ще мине в борби с това семейство).
За разлика от 2007 г. обаче, тази година ухажването отляво и отдясно не разколеба националистическия електорат и днес Марин льо Пен държи ключа към Елисейския дворец. От това как близо 6.4  милиона френски националисти ще гласуват на 6 май зависи кой от двамата първи кандидати – социалистът Оланд или консерваторът Саркози, ще бъде следващия президент на Петата република.
Анализаторите са изкушени да правят паралели между успеха на Марин льо Пен тази година и изборите през 2002 г., когато нейният баща Жан-Мари льо Пен излезе втори с 16. 86% (4.8 милиона гласа) при избирателна активност от 58% и се яви на балотаж срещу Жак Ширак, оставяйки далеч зад себе си социалиста Лионел Жоспен. Това беше време на протест под всички достъпни форми. През 2002 г. един отцепник от Фронт Насионал, Бруно Мегре, направи своя партия и с нея спечели цели 660 хиляди гласа (2.3%) от електората на Льо Пен. За друга куриозна партия, която се бореше за правата на ловците и риболовците, гласуваха 1.2 милиона французи. Въпреки тези разсейки Жан-Мари льо Пен успя да обедини протеста срещу двупартийната система, в която „леви“ и „десни“ се редуваха във властта, провеждайки една и съща политика. Тази игра приключи през 2002 г. именно благодарение на успеха на Жан-Мари льо Пен (На националистите изглежда е писано да бъдат първопроходци в най-трудните участъци на историята). За да го неутрализират, френските „леви“ и „десни“ изляха върху ФН тонове медийна мръсотия.
Последваха 3 години, в които партията преживя криза и излезе от нея с нов председател – Марин льо Пен. През това време френският истеблишмънт й вещаеше разпад. Твърдеше се, че 2002 г. ще остане най-високата точка в историята на ФН, след което тя ще залезе.
Резултатът на Марин льо Пен на тазгодишните избори разобличи тези скъпо платени лъжи. Той показа, че ФН е разширил мощно електоралната си база. И този път имаше протестен вот, но той  отиде при Жан-Люк Меланшон – лидер на партията „Ляв фронт“, подкрепян от Френската компартия. По-малка част от него обраха останалите комунистически формирования, които тази година бяха учудващо многобройни  (виж карето). Марин льо Пен бе лишена от ефекта на протеста, което прави резултата й още по-значим.
В Прованс например тя е първа – за нея са гласували 31.5%, за Саркози 27.65% и едва 19.1% за Оланд. Това означава, че ФН е спечелил една ключова социална прослойка – фермерите и дребните бизнесмени, пише в анализ Би Би Си от 25 април. Но националистическото „ветрило“ е много по-широко.

„За Марин льо Пен гласуваха работниците и младите французи“

заяви главният редактор на „Фигаро“ на 22 април. И след известна пауза добави: „Тя е изключително надарена“ (extremely gifted).
Което не може да се каже за натрапчиво налагания като „победител“ Франсоа Оланд.
В действителност нищожната му преднина от 1.5% е по-скоро голям успех за Саркози, чиито първи мандат мина в борба с две едновременни кризи – глобалната финансово-икономическа криза и дълговата криза на еврозоната. Очевидно е, че силите на лявото и дясното са изравнени, а истинският победител е Националният фронт.
Успехът на Марин льо Пен има и геополитически измерения. Първо, от нея зависи кой ще е следващият президент на Франция. Ако тя подкрепи Оланд (както твърдят анализите на Си Ен Ен и Би Би Си), за да си отмъсти на Саркози, който през 2007 г., й открадна програмата, това ще може да има тежки последици за Европа. Най-малкото, Турция ще стане член на ЕС.
Вярно е, че през 2007 г. Саркози иззе голяма част от идеите на ФН. Но е вярно също, че от всички държавници с реална власт в Европа, Саркози направи най-много за спиране на ислямизацията й:
1) замрази преговорите с Анкара по 8 глави и докато той е в Елисейския дворец, Ердоган ще вижда размразяването им само в розовите си сънища;
2) отрече „мултикултурализма“, забрани бурката и екстрадира по 33-35 хиляди нелегални имигранти годишно, с което нанесе тежки удари на ислямската престъпност в ЕС;
3) поиска затягане на границите на ЕС и изграждането на защитни стени по тях;
4) издигна християнството като цивилизационна ценност на Франция.
Кой друг е направил колкото него?
Освен това, в Тулонската си реч от 28 септември 2008 г. Саркози обяви края на неолиберализма и поиска нова икономическа философия на управление на ЕС. Той заклейми финансови капитализъм, пазарния фундаментализъм и предложи забрана на т.нар. офшорни зони, където глобалния лихварски капитал пере мръсните си пари. Дали не трябва да бъде подкрепен сега дори само заради изброеното?
Вторият геополитически резултат от изборите във Франция е, че те разтвориха тектоничния разлом между неизбираемия брюкселски елит – от една страна, и европейските народи, от друга.
„Националистическите настроения се оказаха много по-силни, отколкото социологическите прогнози очакваха. Това означава, че Саракози ще завие още по надясно. Той ще стане още по-силен противник на исляма и имиграцията, за да привлече симпатизантите на ФН. Оказа се, че 20% от французите са против мултикултурализма и имиграцията, против еврото, искат връщането на франка и отдалечаване от ЕС и НАТО! Това трябва да ви говори нещо!“, каза една френска коментаторка в нощта на изборите.
Британските анализатори, които ненавиждат Саркози и през цялата кампания водеха открита пропаганда на неговия съперник Франсоа Оланд, са още по-откровени. „Европа: нещата се разпадат“ – с това заглавие от 24 април Би Би Си предупреждава, че вече е оголена една потискана истина – народите на Европа не искат повече да бъдат управлявани от анонимния брюкселски елит.
„В цяла Европа има признаци на бунт. Във Франция 6.5 милиона души гласуваха за крайнодесния кандидат Марин льо Пен. Над 30% от френските избиратели подкрепиха кандидати, които отхвърлят мерките за бюджетни съкращения и са враждебно настроени към Брюксел. Усещането е за дълбоко недоволство към основните партии“, пише статията, чиито автори не правят дори опит да прикрият тоталитарните си импулси. Като основен дефект на ЕС те изтъкват… демокрацията.  Пактът на Меркел-Саркози „страда от един недостатък и той е, че политиците и правителствата в крайна сметка ще слушат своите избиратели.

Електоратът иска
гласът му да има
значение

заявяват от Би Би Си.
Да, „електоратът“ няма да даде без бой демокрацията, която е извоювал със столетия на кървави политически и синдикални борби, това е ясно. В деня, в който френският Фронт Насионал ликуваше, в съседна Холандия националистите на Герт Вилдерс оттеглиха подкрепата си за кабинета и премиерът Марк Рюте връчи оставката си на кралица Беатрикс.
Партия на свободата на Вилдерс, която крепеше правителството, се бори срещу ислямизацията на Европа, диктатурата на брюкселската бюрокрация и нейния фискален пакт. Именно опитът на Марк Рюте да въведе драстични бюджетни ограничения, за да удовлетвори Брюксел, стана причина за разрива. „Ние не искаме нашите пенсионери да страдат заради диктаторите в Брюксел“, обяви Вилдерс.
В Австрия също назряват промени. Според последните сондажи австрийската Партия на свободата (FPО) e станала първа сила с 28% национална подкрепа и над 42 % сред младите хора! В Португалия и Гърция, която ще проведе парламентарни избори на 6 май (в деня на френския балотаж) също се надига националистическа вълна.
Над Европа, след 22 години див капитализъм и лихварски глобализъм, отново духа вятърът на промяната. Усещаме ли го в България?

 

Оланд бе избран от френските мохамедани

„Успехът“ на Оланд от 1.5% се дължи на организирания вот на френските мохамедани. Около 85% от тях са гласували за него. В отговор той им обеща да махне думата „раса“ от френската конституция (тя се използва там само веднъж – в клаузата, която казва, че всички френски граждани имат равни права, независимо от раса, етнос, пол и материално състояние) и да забрани употребата й. Какво ще промени това – не е ясно. Расите все пак са част от действителността на тази планета. Нима ще накара французите да забравят за съществуването на хора с различен цвят на кожата? В този гаф прозира неизлечимия рефлекс на социалиста да налага на хората утопиите, които задръстват собствения му ум.  Оланд всъщност неявно призна, че има раси, които той смята за непълноценни – иначе защо ще забранява споменаването им? Впрочем, в САЩ правят точно обратното – там още преди десетилетия издигнаха лозунга „Черното е красиво“  (Black is beautiful), и насърчаваха своите цветнокожи граждани да се гордеят с расата си.
Оланд обеща и друго – да облекчи нахлуването на мюсюлмански маси в ЕС и да увеличи социалните помощи, на които те паразитират върху труда на френския работник.
Социалистът обеща да въведе и еврооблигациите – идея на Саркози, която не е реализирана, само защото Меркел е против нея. „Меркел ще се съобразява с мен“, изрепчи се социалистът. Щял да наложи вето на фискалния пакт, ако в него не бъдат включени клаузи за насърчаване на растежа, защото излизането от кризата не можело да се постигне само с бюджетни ограничения. Но кой е казал, че бюджетните ограничения са път за излизане от кризата?! Те имат само една официална цел – да избегнат бъдещи дългови кризи. И една неофициална – да отнемат остатъците от суверенитета на държавите-членки и да го прехвърлят на едно „икономическо правителство на ЕС“.
В дните преди вота соцпартията си позволи още нещо непочтено. Тя пусна лъжата, че съпартиецът на Саркози, Жак Ширак, е заявил, че ще гласува за Оланд! Но 79-годишният експрезидент е болен от алцхаймер, той не си помни името. Наложи се семейството му да пуска официални опровержения, а госпожа Бернадет Ширак заяви, че тя лично ще гласува за Саркози. Предизборният щаб на Оланд бе принуден да оттегли дезинформацията си.

 

Смело по тънкия лед

Марин льо Пен ще обяви дали ще подкрепи някой от претендентите на балотажа на 1 май, в речта си на традиционното работническо шествие в Париж. Отсега е ясно обаче, че няма да подкрепи сегашния президент. Според някои анализи тя има далечен план – да разруши десния блок на Саркози, като качи на власт социалистите, после да промени името на Фронт Насионал, за да привлече част от сегашните саркозисти, да спечели голям брой депутати в Националното събрание през юни и така да се позиционира като най-голямата опозиционна парламентарна сила, с цел след 5 години да влезе в Елисейския дворец като първата жена президент на Франция (Виж Hugh Schofield. „What next for Marine Le Pen’s National Front?“, BBC News, 24 april 2012) Само че…. френските националисти, които иначе обожават своята нова Жана Д’Арк, „са всичко друго, но не и леви“, пише анализаторът Скофийлд. Никак не е сигурно, че те ще се подчинят безпрекословно на искането на своята водачка. Дали тази рискована маневра няма да струва разцеплението на ФН, пита се авторът.

Резултатите от 22 април

1. Франсоа Оланд (Социалистическа партия) – 28.63%
2. Никола Саркози (Съюз за народно движение) – 27.18%
3. Марин льо Пен (Фронт насионал) – 17.91%
4. Жан-Люк Меланшон (Ляв фронт – Френска компартия) – 11.13%
5. Франсоа Байру (центристката „Демократично движение“) – 9.13%
6. Ева Жоли (Екологична Европа- Зелени) -2.31%
7. Никола Дюпон-Енян (Възраждане на републиката) – 1.79%
8. Филип Путу (Нова антикапиталистическа партия ) – 1.15%
9. Натали Арто (Работническа борба)  – 0.56%
10. Жак Шеменад („Солидарност и напредък“)  – 0.25%