|

Планът „Сидеров“ и проклетият български конформизъм

Проф. Станислав Станилов

Планът на Атака би съсипал България“ е заглавие на статия (в. „Новинар“ 8 март 2012 г., стр. 8) на Максим Мартинов, чието име за пръв път спира вниманието ми. Но въпросът не е в името и дори не толкова в написаното, а в самата теза. Написаното е един от многото тайни и явни химни на неолибералната идея, обявена от двадесетина години насам за истина от последна инстанция за битие без алтернатива, за свещена крава на „новия ред“.
Приел за основа ниската производителност на труда в България, авторът твърди, че предложенията за увеличаване на приходите в България са абсурдни (налудничави) и ще съсипят страната. Това е вярно, но само от гледна точка на либералната догма.
Защото ниските доходи на хората на наемния труд и дребния бизнес се формират според данъчната система – пряка и косвена, и много по-малко са зависими от другите (колониални) слабости на българското стопанство. Приходите в хазната и тяхното разпределение са основата за нивата на пенсии и заплати. Те именно определят минималната и средна заплата в бюджетната сфера, с които пък и „съобразява“ заплатите частния бизнес. Пазарът тук играе второстепенна роля, колкото и да се напъват експертите от „Отвореното общество“ да доказват обратното. Сега действащата данъчна система  е сътворена според критериите на „плоския данък“. В нея всички плащат по равно – например ДОД (Данък общ доход) е 10% и го плащат от най-богатия до най-бедния. Така се облагодетелстват предимно и дори само най-богатите, поне три-четвърти от които принадлежат към плутокрацията (класа, формирана от сливане на едрия капитал с властта). В същото време косвените данъци, най-важният от които е Данък добавена стойност (ДДС), у нас са изравнени за почти всички сектори от икономиката. Това е според европейска директива, която обаче няма задължителен характер и в много страни от Европейския съюз данъчните ставки са диференцирани според интереса на обществото.
Смяната на данъчната система, за която въпросният автор дори не споменава, е основата на радикално-консервативната философия на АТАКА по отношение на икономиката. Тя трябва да бъде прогресивно-подоходна с високи горни прагове. Това означава, например, прагът на 1 000 000 чист годишен доход да е 75% или 750 000 да влизат в хазната. Прагът за 10 000 000 да е 80% или 8 000 000 да влизат в хазната. Прагът за 100 000 000 да е 90 %, или 90 000 000 да  влизат в хазната. Долните прагове да останат ниски, при което до 10 000 годишните доходи са необлагаеми. На тази форма на преки данъци, косвените трябва да са диференцирани, като най-висок ДДС ще плащат финансовият и едрият търговски капитали, а най-ниският – високотехнологичните производства. Останалите данъци се формират от интереса на обществото, а не от интереса на капитала, който трябва да плаща за собствените си пороци, например този да предизвиква финансови кризи. Образно казано, по този начин на капитала му се изрязват ноктите и се използват мускулите. Подобни данъчни системи, категоризирани в различна степен, имат и други страни от ЕС и то най-благоденстващите. Сегашната данъчна система в България е изключително вредна за най-бедното общество в Европейския съюз и лишава от перспектива бъдещите поколения. Никакви рестрикции на финансовия министър няма да помогнат и ние винаги ще се влачим на опашката.
Вторият сектор, който може и трябва да донесе големи приходи в хазната, е държавната собственост върху непреодолимо-монополистичните сектори в стопанството. Терминът „непреодолимо“ означава онези производства, които по своята същност са монополи – например, производството, разпределението и продажбата на енергията, които независимо от всевъзможните експертни идеи, особено за малките икономики, винаги ще останат такива. Обикновеният гражданин днес не може да избира между ЧЕЗ и ЕОН, т.е. те не са конкуренти помежду си, монополизират пазара и така, независимо от държавната регулация, грабят гражданите. Опитите да бъдат контролирани по формиране на цени или вложени инвестиции са винаги неуспешни, главно защото те не са български предприятия. Винаги се намесват транснационалните компании и правителствата на страните, в които те са базирани. В началото на мандата си министър-председателят Борисов ги обвини в колониализъм и беше съвършено прав. Но от това нищо не произлезе, нещо повече – днес държавните дялове в тях са обявени за продажба, което е поредното престъпление на властта срещу нацията. Радикално-консервативната идея предлага тези монополи да са държавни и държавата да регулира цените в интерес на най-широките кръгове от обществото, включително тези на индустриалния капитал. Печалбите от енергетиката пък ще отиват в хазната, за да увеличат възможностите на държавата в регулацията на пенсии и заплати.
Трети сектор са т.н. уникални производства, които при социализма бяха под шапката на стопанското обединение „Редки метали“. Тук са достатъчни само два примера. Първият е добивът на злато, даден на канадска компания, която извлича огромни печалби и ги изнася вън от страната, а плаща нищожна концесионна такса. Нейният концесионен договор представлява също престъпление срещу нацията, защото лишава от приходи милиони българи. Вторият пример е добивът на уран в България, между другото, най-качествения в сравнение с всички европейски находища. Прекратяването на този добив по време на прехода и то под натиска на конкуренцията, предизвика внос от чужбина, което оскъпява енергията добивана от ядрените реактори. Възстановяването на това производство, като сектор като държавен субект на националната икономика, може да донесе значителни преки и косвени приходи в бюджета. Казано най-общо, организирането на такива производства, които да влязат в списъка на активите забранени за приватизация, не се отнасят към конкурентния пазар в страната. На концесия те се отдават в онези страни, които нямат финансов, кадрови и технологически ресурс за реализиране на подобни дейности. А това за България съвсем не може да се каже…
Най-сетне, икономическият възход на България се крие в нейното високотехнологично индустриализиране. Основата на такъв процес бе унищожена от прехода от социализъм към капитализъм под диктата на транснационалните компании. Изискванията на Световната банка и Международния валутен фонд, финансирали този процес, бяха насочени към унищожаване на националните производства, конкуренти на западните. От 1989 г. насам нито една програма на правителство не предвижда внимание към производството (с изключение на това на Жан Виденов, което бе свалено с инсцениран метеж), т.е. към развитието на технологична България. Напротив, всяка година министър-председателят Бойко Борисов обявява за приоритети в развитието на туризма и земеделието, без да обърне внимание, че сред високоразвитите страни няма такава, която да е постигнала своето благоденствие само с мотиката и сервитьорскияt поднос! Високата производителност изисква специални усилия за индустриално развитие, главно с финансови инструменти. Каквито в нашата данъчна система, напълно отсъстват.
Възможното „съсипване“ на България, обявено на страниците на „Новинар“, всъщност показва един вид паника от евентуалното влизане на АТАКА във властта. „Тезата“ на автора е теза на почти всички медии в България. Това явление не произхожда от липсата на експертност или от ниското ниво на тази експертност. Вярвам, че осведомените читатели са обърнали внимание, че при всеки случай на нужда от икономически коментар големите ефирни телевизии канят „специалистите“ от Отвореното общество, работещи в „институтите“ за пазарна икономика или за изследване на демокрацията. Много трудно можеш да срещнеш лица на учени от Университета за национално и световно стопанство, от Софийския университет, от Икономическия институт при БАН. Защото те са „комунисти“, т.е. предлагат алтернативи на либералната идея, разрушила не една национална икономика, провалила се накрая, предизвиквайки световна криза. Тези възторжени „соросианци“ са само зомбирани момчета, които решават всички съвременни проблеми на обществото с едни и същи, на практика нищо не значещи, щампосани фрази. Лишени от опоненти в общественото пространство, те всъщност не предлагат изход, освен разбира се да търпим чудовищното блато, в което ни вкараха финансовите чудовища, следващи теорията на Фридмън и фон Хайек. Само преди седмица прочетох изказване на първия от тях, в което той признава за грешка модела на прехода, наложен на бившите социалистически държави. Да не цитирам, един от най-ярките му последователи, Джоузеф Щиглиц, който отрече делото на собствения си живот като директор на Световната банка.
Много любопитно е защо все пак търпим всичко това? Защо сме съгласни с очевидните грабежи, измами, лъжи? Защо „бездушно превиваме врат и мълчим, позорно мълчим“, както е казал класикът? Явно всичко е в проклетия български конформизъм, чието съгласие със статуквото оценява „предложенията на Волен“ като  „налудничави“, така както някога членовете на Добродетелната дружина са оценявали идеите на Ботев за освобождението на България. Какво предлага Максим Мартинов? Да търпим, да търпим, да търпим… Защото либералната пазарна икономика, в която властват монополи и картели, няма алтернатива. Предлаганите от него пресмятания са именно в рамките на вече безспорно провалилата се догма и нищо повече. Те са много убедителни, но само в нейното лоно. Това много прилича на тезата на икономиката на социализма, според която марксистката догма също нямаше алтернатива. Оказа се друго.
Статията в „Новинар“ ни обявява за „опасни“, дори и да сме „добронамерени“, защото не сме си представяли „последствията на своите действия“. И твърди, че нашите привърженици са „невежи“… Това го подминавам, отдавайки на младостта на автора подобна разпаленост. Конформизмът обаче не може да се прости, защото, добронамерен или не, той е изключително вреден, особено за крайно индивидуализираното общество на българите в началото на ХХI век.