|

В чий интерес бе унищожена икономиката на Костенец?

Чужди „инвеститори“ ликвидираха 11 хиляди работни места в някога процъфтяващия град

Деница ГАДЖЕВА
депутат от 41-то НС

Кибритената фабрика в Костенец, която даваше препитание на 1500 домакинства, днес е оставена за разграбване.

 

41-вото НС бе разпуснато предсрочно поради оставката на премиера Борисов. В момента управлява служебен кабинет. Той няма ограничения в работата, която може да извърши, т.е. няма забрана да раздава концесии, да приватизира предприятия, да преобразува земя от публична в частна собственост. Този служебен кабинет не подлежи на контрол, просто защото няма народно събрание, което да го контролира. Партия АТАКА поиска официално да присъства на заседанията на служебния кабинет в дните, когато се решават сделки. Но националистите не бяха допуснати до заседание, на което служебните министри решиха да продадат земя в чужбина и на още две места в България.
Припомням това, за да направя връзка между управлението на служебния кабинет, назначен от президента Плевнелиев и управлението на предишните редовни правителства. Връзка не само че има, тя е повече от очевидна. Между тези правителства няма разлика. Те изповядваха и продължават да изповядват едни и същи идеи.

Идеите за тотална
приватизация и
раздържавяване на
структуроопределящи
 предприятия

Идеите за отдаване на концесия на всички български ресурси – полезни изкопаеми, включително и златодобива, минерални извори, на всичко, което би могло да носи печалба и да работи за повишаване на жизнения стандарт на българина.
АТАКА е за връщане в български ръце на печелившите сектори от икономиката. Всички останали партии са против. Сини, червени, гербери и всякакви други недоразумения пеят една и съща песен: как, ако си върнем ЕРП-тата, или – не дай Боже! – възстановим българската собственост върху златодобива, ще уплашим чуждите инвеститори и те ще избягат от България. А като избягат от България, ще секне кранчето на огромния финансов поток, който се влива в икономическото тяло на майка България.
Искам да дам един от по-малко известните примери за разрушителния ефект от присъствието на т.нар. чужди инвеститори. Става дума за няколко унищожени от тях предприятия в гр. Костенец. Това е малък епизод от действителността на прехода, който обаче опровергава всички онези, които застават срещу идеите на АТАКА.
По-младите българи едва ли знаят, че през 1901 г. в България е построена първата кибритена фабрика на целия Балкански полуостров. През 80-те години на ХХ век тя снабдява с кибрит цяла Източна Европа. Сами се досещате, че предприятието несъмнено е било печелившо. То дава работа на стотици семейства. Какво се случва с кибритената фабрика след началото на прехода? Правителството на Иван Костов решава, че на жителите на Костенец не им трябва печеливша фабрика, още по-малко им трябват работни места и затова още през 1997 г. приватизира производството на кибрит. Фабрика става част от шведската групировка „Суидиш мач груп БВ“ под името „Плам България“ АД.
Шведската компания е лидер в производството на кибрит и пури. Тя е на едно от първите места в областта на бездимни тютюни, тютюни за лули и тютюни за дъвчене. Жителите на Костенец с основание подозират,

че целта на шведите
е била да ликвидират
фабриката

просто защото тя се явява конкурент на тяхното производство.
Година по-късно е обявено, че към 31 май 1998 г. дългът на „Плам-Костенец“ е $1.434 милиона. На 23 ноември 1998 г. „Плам“ преведе $300 000 USD на затворената „Минералбанк“ по сметката й в британската банка ING Bearings „Издължаването е уредено извънсъдебно“, съобщава БТА от 24 ноември 1998 г.
В края на мандата си Соломон Паси посещава Китай и на връщане обявява, че е намерил начин да спаси българската икономика. „Ако всеки китаец си купи поне един кибрит от Костенец, ще се наложи да открием нови фабрики, за да произведем над 1 милиард кутии“, заявява жълтият външен министър. Наблюдателите все още спорят дали това изявление е проява на несъзнателна кретения, или съзнателна подигравка с жителите на Костенец, защото Китай е най-големият производител на кибрити, фойерверки и други леснозапалими продукти в света.
През 2006 г. медиите в България пишат, че шведското дружество е направило инвестиции, възлизащи на $3.6 млн. и е подобрило условията на труд във фабриката. Никой от журналистите не казва, че работните места в нея са съкратени драстично. На улицата без работа са изхвърлени стотици хора. Те са принудени да търсят работа в София, защото чуждият т.нар. инвеститор е

съкращавал работни места чрез ликвидация
на печеливши мощности

Вече сме 2013 г. и от славния имидж на българската кибритена фабрика не е останал и помен. Всъщност тя е останала само в спомена на възрастните хора от Костенец.  Сега на мястото на старата фабрика има голям склад за строителни материали, едно малко цехче за дребна железария, в което работят 2-3 души, а в останалата част от терена руините на фабриката си стоят.
Можем да продължим с още две предприятия – заводът за хартия и химическия завод. Да, Костенец е имал производство, което е гарантирало 12000 работни места. Днес, вследствие на приватизацията и чуждите „инвеститори“ в Костенец работят по-малко от 1000 души. Направете си изводите сами.

 

Българският “Плам”-ък днес радва само колекционерите

Акция от 1909 г. на старата кибритена фабрика.

 

Легендата твърди, че белгиецът, създал кибритената фабрика на гара Костенец през 1901 г., попаднал в България като служител на Източните железници на Барон Хирш. Малко по-късно довел и братовчед си, който пък основал хартиена фабрика в съседство. Около тези две предприятия възниква и сегашният град Костенец.
По онова време пламтящите клечици се наричали „Народни български пали-дръвца“. Новата „Българска фабрика за кибрит Костенец – Баня“ започва с производство на цилиндрични кибрити, върху които е изобразен старият български герб. Пет години по-късно – след 1906 г., кутийките придобиват сегашната си форма на паралелепипед. Знае се, че кибритът, произвеждан в Костенец, първо бил под марката „Буря“ от типа striking anywhere. Така се нарича онзи кибрит, който може да бъде възпламенен върху всякаква повърхност, дори върху подметката на обувката. Поради лесната му възпламенимост кибритът става често причина за пожари при производството, транспортирането и употребата. Затова в Костенец минават на т.нар. шведски кибрит от типа safety match, който се възпламенява само върху специална драскалка. Изборът на шведската технология се оказал пророчески за далечното бъдеще на фабриката.
В онази епоха държавата отдава голямо значение на кибрита, поради което и регулира цената му. Неговото стратегическо значение нараства още повече по време на двете световни войни. Именно това дава аргумент на царското правителство да одържави фабриката през 1943 г. През 1947 г. тя е одържавена за втори път – от народната власт.
От 1946 до 1952 г. костенската кибритена фабрика, вече под името „Стефан Халачев“, произвежда кибрит в дървени кутийки.
1976 г. е историческа за българските кибрити. Тогава се извършва големият преход от дървото към хартията. През тази година е открита и новата кибритена фабрика в Костенец, а сградата на старата се дава под наем.
Местните хора разказват, че покрай реституцията в градчето се явил и някакъв потомък на някогашния белгиец, поогледал наследството си, но то не го впечатлило и си заминал.
От 1953 до 1974 г. българските кибрити са с етикети, върху които може да се прочете много за тогавашната история. Посланията са разнообразни, от агитационни до рекламни – не стреляй по полезния дивеч, унищожавай вредния дивеч, спестявай в ДСК, застраховай се в ДЗИ, бори се срещу колорадския бръмбър, търси розовия червей по памука, ЦУМ работи и в неделя преди обед. Кутийките са украсени със снимки на конгресите на БКП и братските партии, космически кораби, олимпиади, спартакиади, а през 90-те години и от фолкпевици и футболисти.
Днес тези кибритени кутийки, уловили духа на отминалото време, радват само колекционерите. „Кибритът е символ на българския преход заради непроменената си цена от 5 стотинки и опаковката си като моментна снимка на обществото“, казва колекционерът Кръстьо Василев от Ямбол, който притежава над 15 хиляди кибритчета. Това е далеч от рекорд на Гинес, където фигурират колекционери от цял свят, притежаващи милиони кутийки.
В момента в България се внасят кибрити от Китай, Пакистан, Индия и Русия, където преди 20 години такова производство нямаше. Били по-евтини от българските в Костенец.

 

Атанас Стефанов, общински координатор на АТАКА: Шведите продадоха
машините в Нигерия и зачеркнаха фабриката

- Наско, говорехме, че до 1990 г. в Костенец е имало глад за работна ръка, а до 1997 г. са били заети над 12 хиляди жители на града. Как е ставало това?
- Факт е, че до 1900-та година районът е бил типично земеделски. Преди 112 години обаче настъпва пълен обрат – ставаме промишлен център с двете големи фабрики за кибрит и хартия. След 1950 г. Костенец става голям промишлен център с огромен потенциал. Имаше глад за работна ръка. Аз бях извикан запас 3 месеца, когато се градеше новата кибритена фабрика, защото нямаше достатъчно работници. Над 500 човека си изкарваха прехраната в кибритеното производство. Но през 2000 г. шведите закараха машините в Нигерия, а тук остана едно звено от 60-80 човека, което произвежда брикети за камини. Много хора заминаха да работят в София, друга част бяха пенсионирани преждевременно, на трети им дадоха по няколко заплати, за да напуснат “доброволно”. Спасяваха се кой както намери.
- Но казват, че и производството на брикети умира.
- Да, така е. Изглежда нямат добра реализация.
- Кой е виновен за съдбата на фабриката?
- Иван Костов. Никой друг. Той я продаде за жълти стотинки, знаел е какво ще стане с нея след това, но народът не е знаел.
- Но се твърди, че чуждите инвеститори са вложили $3.6 милиона.
- Не зная какво са инвестирали. За мен инвеститор е човекът, построил фабриката. Идва и казва – искам да ми отредите място да направя фабрика. Ето ти място – прави. Направил човекът фабриката, без да ангажира населението, само дето им е създал работа със самия строеж, а след това са продължили да работят в нея. Инвеститор, който идва, за да вземе нещо наготово, не е никакъв инвеститор. Този човек е дошъл тук да граби народа, нищо друго повече. Колонизатор. Аз съм член на АТАКА от 24 януари 2006 г. От самото създаване на АТАКА г-н Сидеров говори за нашето заробване. Когато го обвиниха, че бил „яхнал“ вълната на протеста, той много точно им каза: „Аз няма как да яхна нещо, от което не съм слизал“.
- А какво стана с хартиената фабрика?
- Тя е построена година след кибритената и произвежда мукава. След 2-3 разширения започва да произвежда хартия за писане и печат. След второто разширение през 1935 г. прераства в комбинат за хартия и хартиени изделия с машини от Съветския съюз. До 1989 г. в нея работеха около 1400-1500 човека. След като я приватизираха, г-н Николай Банев я съсипа дотам, че италианците я купиха за без пари. В момента работят около 400 човека, на които нередовно се изплащат заплатите, нямат постоянни договори. Внесоха италианска машина, която дава много брак. Пред затваряне е и тази фабрика.
- И тя ли беше печеливша като кибритената ?
- До 1989 г. ние почти не сме имали губещи предприятия. Умишлено докарваха държавните предприятия до фалит и едва тогава ги приватизираха. Нашата селскостопанска продукция биеше всички на пазарите, защото беше екологично чиста. А сега внасяме от Турция, Аржентина, Испания. Имахме прекрасни заводи, които произвеждаха много качествени продукти. А сега всичко е изкуствено, и храните ни са изкуствени. Но опаковките им са лъскави.
- А какво стана с химическия завод в Костенец?
- Той е построен след 9 септември 1944 г. от еврейско сдружение. През 1970 г. беше изграден нов голям цех с 300 души персонал, който работеше анилинови бои за износ, предимно за Иран. Миналата година го сринаха, остана само частта, построена от евреите, защото те не могат да се разберат как да я поделят. Сега в града има няколко дребни фирмички с по 5-10 човека в тях, за останалите работа няма. Тук имаше и военно поделение, и военен завод за боеприпаси. Само охраната на завода беше от около 100-ина човека. След 1989 г. се опитаха да минат на гражданска продукция, но не можаха да се наложат на пазара. Сега само обезвреждат снаряди. Това са заводите на ТЕРЕМ.
Местната промишленост включваше 2 големи предприятия – ДПП „Марица“ и  ДПП „Еледжик“ за услуги. Във всяко от тях работеха по около 400 човека. Имахме и шивашки цех с около 30 жени, дърводелски цехове, стъклари, железари.
Имахме предачница, тъй като районът е такъв, че се гледат много овце. Произвеждахме много красиви родопски одеала. Получавахме хубави заплати, работеше се без почивка. Сега вече овце няма – кой да ги гледа? Предачницата стана частна и продължава да работи с 40-50 човека. Спасението е едно – да дойде на власт национално отговорно правителство. Това е. И абсолютно пред нищо не трябва да се спираме!