|

Откровенията на един швед за мигрантите: Държат се като животни! Имат ни за роби

Напуснах работа в центъра за бежанци, защото не искам повече да бъда роб на тези араби и сомалийци, призна бившият служител

 

След атентата в Стокхолм през април в социални мрежи се разпространи  историята на млад швед, работил в лагер за мигранти. Ето какво споделя той:

„Здравейте!

Реших да ви разкажа как всъщност изглежда центърът за лица търсещи убежище. Нека ви кажа няколко думи за себе си.

Аз съм млад и след завършване на колежа не исках веднага да продължа образованието си в института. Исках да опитам да поработя, да разбера какво е животът и исках да изкарам малко пари, преди да продължа по-нататъшното си образование.

Съвсем не се определям като расист, скептик относно миграцията или привърженик на Шведските демократи (дясноконсервативна партия, обявяваща се срещу мигрантите). Започнах работа в лагера. Като цяло добра работа, без особени амбиции от моя страна. Винаги съм искал да работя с хора, така че няма нищо, че обърнах внимание на това, че много частни лагери за мигранти търсят служители. И видях в това шанс. За в бъдеще планирам да получа образование, ориентирано към работа с хора, затова обявата за търсене на служител в център за бежанци ми се видя интересна и помислих, че тази работа ще ми разшири хоризонтите, ще ми даде вдъхновение за това, което  търся в живота занапред. Отидох на събеседване в частен център за лица, търсещи  убежище. Посрещна ме възрастна жена, която ми обясни текущата ситуация. Тя подчерта, че миграционната служба прогнозира идването на голям брой бежанци, главно от Еритрея, Сомалия, Сирия и Афганистан в Швеция.

Тези хора се нуждаят от покрив над главата си, за времето през което чакат да получат убежище.

Жената ми се обади след седмица, че съм получил работата. Беше сключен договор с изпитателен срок от шест месеца и след това се предполагаше продължаване за неопределено време. Започнах в понеделник. Трябваше да се науча на много неща. Хората бяха в тежка ситуация.

Много от тях ме наблюдаваха, когато дойдох първия ден.

Никой не говореше с мен. Сам проявих инициатива, опитах се да завържа разговор с тях. Почти никой не говореше английски език, а тези, които знаеха нещо, беше трудно да ги разбереш.

Първата седмица се чувствах напълно изтощен. Работех в кухнята, подавах храната. Когато моите „подопечни” искаха да ходят в града, аз бях длъжен да пътувам с тях. Вечер ги молех да са по-тихи и да обръщат внимание на децата си, които крещяха до късно и нарушаваха реда.

Работих така и ме обземаше все по-голяма досада. Знаех, че тези хора страдат, но в нашия център ги обгрижваха по царски. Правилата бяха те да получават всичко, което искат. Аз все повече и повече усещах, че ме третират като боклук и роб. Това започна да ме дразни.

Ето например някои ситуации по време на обеда и вечерята.

Тези хора стояха по масите си и ние, персоналът, им подавахме храната, напитките, сол, пипер. Когато искаха нещо, те си отваряха устата, но не се надигаха за да се обслужат сами. Когато изяждаха храната си, ставаха и си тръгваха, като оставяха  изцапаните от тях подноси на масата. Аз трябваше да чистя след тях.

Трябваше да го правя така, че те да са доволни. Понякога по време на обедите беше много натоварено, много от тях искаха  да се хранят по това време, което водеше до известно забавяне, преди да си получат храната. Това за тях беше неприемливо. Наричаха ме расист, курва, идиот, шибан швед и други такива. Започнах да губя надежда. По девет часа всеки ден помагах на тези хора, но повече не можех. Една вечер, до края на работата ми оставаше час и група сомалийци поиска да пътува до града. Обясних им с помощта на преводача, че дежурството ми скоро свършва, да изчакат новата смяна и ще отидат с колегата ми. Тези четирима сомалийци започнаха да ме бутат и обиждат. Съобщих за това на началника, но той само отвърна:  „на тези хора им е тежко, може би не сте разбрали  добре, не мислете за това, постарайте се да не се тревожите за това”.

Супер, помислих си аз.

Започнах все повече да се убеждавам, че тези хора никога няма да се интегрират в шведското общество.

Ето нещо от поведението на тези хора, което ми е абсолютно непонятно:

-              пикаят и ходят по голяма нужда навсякъде;

-              крясъци, безредие, скандали по 24 часа на денонощието;

-              третират нас, персонала, като роби;

-              когато ги молиш да направят нещо и да се държат по-тихо, веднага ставаш шибан швед;

-              крадат си дрехите, консумативите за хигиена и вестници;

-              крадат храна, плодове, напитки и се хранят в стаите, където е забранено;

-              жените са абсолютно зависими. Те не могат нито да кажат нещо, нито да правят нещо без разрешението на мъжете;

-              децата се изхождат в гащите, макар че има и на седем, осем, девет години. Родителите това изобщо не ги интересува, те предпочитат да изчакат, докато фекалиите не изсъхнат в детските гащи;

-              В стаите им постоянно смърди на фекалии, а също и в столовите и стаите за отдих, които са в центъра.

След шест месеца аз „хвърлих кърпата на ринга” и напуснах. Не искам повече да бъда роб на тези араби и сомалийци. Ситуацията, в която те се намират е ужасна, но  културата им много се отличава от нашата. И не е чудно, че Шведските демократи набират сили.

Трябва да се каже, че 90% от лицата, търсещи убежище, са абсолютно необучаеми хора. По време на работата имах усещане, че не общувам с хора, а с истински животни.

Днешната миграция и преди всичко интеграцията не работи. Нещо трябва да стане.