|

Волен Сидеров в Карлово: Настояваме в учебниците да се пише истинската история

За нас образованието е най-важната част от участието ни в управлението, заяви лидерът на ΑΤΑΚΑ

Ние, всички политици, историци, титулувани учени, изследователи, които пишат дебели книги, сме в дълг към делото на Васил Иванов Кунчев, защото нито годината му на раждане, нито гробът му са установени със сигурност. Тези, които пишат учебниците просто повтарят едно неустановено твърдение, повтарят една мъгла, която се копира и в крайна сметка изобщо не ги интересува, защото учебниците вече станаха бизнес.

Аз ще искам това да се промени. Ние, като патриоти, като част от управляващата коалиция, ще настояваме именно за това. Образованието е най-важната част от нашето присъствие във властта. Когато едно дете в 3-4 клас отвори учебника и прочете за Васил Левски, че е бил нещо като криминален престъпник, заловен от турската полиция, имаше такива учебници, това означава, че ние възпитаваме духовни инвалиди. Слава Богу, все още положението може да се спаси, но не знам докога. Лично аз съм ангажиран да направим такъв пробив в издаването на учебниците, че там да се пишат истинските неща, истинската ни история, не само за Левски, цялата българска история.

Първо трябва да се опитаме да разберем истината – не знаем кога точно е роден, не знаем къде е погребан. Много сериозно се спори дори за името на предателя му. Повечето истински изследвания посочват, че не е въпросният поп Кръстьо, който е посочен в стихове и в разкази, а друг човек.

Наскоро излезе много сериозно изследване на Неда Антонова, писателка и изследовател, в което пък се доказва, че Левски не е убил това момче-слугинче, заради което всъщност го съдят. Това е фалшив процес, защото го съдят за нещо, което не е извършил. Търсят просто повод да го убият. Султанската власт търси повод да го унищожи.

По законите на Османската империя, комитетската работа, с която Апостола се е занимавал, при липса на въстания и бойни действия, е щял да бъде наказан със заточение в Диарбекир. Всъщност те го съдят за убийството на това момче, за да му сложат смъртна присъда, тъй като по тогавашните закони за такова престъпление се дава смъртна присъда. И всъщност, го осъждат за нещо, което не е извършил. Съвременните и пълни изследвания доказват, че Левски не е убил това момче, друг го е направил. Осъден е за нещо, което не е извършил, само и само, за да бъде осъден.

На този процес Апостола сам казва: „аз съм на 26-27 години”, когато го питат как се казва и на колко години е. Тоест, е роден през 1846 г., което се вижда и от негови снимки, където лицето му, цялото му излъчване е на много по-млад човек и т.н.

Погледнато обективно,  Левски е много самотна личност, без лустрото и зарята, защото той не е добре приет от Централния комитет. Непрекъснато воюва с хора от нашия тогавашен интелектуален елит в Румъния – Букурещ, Браила, който буквално го отхвърля. Например, Христо и Евлоги Георгиеви, техните паметници стоят пред Софийския университет, водят се благодетели и са дали дарения за университета, но лошото е, че те са забогатели от далавера, са наричали Левски нехранимайко. Това не го знаят българските студенти, които влизат през входа и минават покрай тях. Това не го пише в учебниците.

Общо взето, старите в комитета не приемат Левски. Любен Каравелов, също голям авторитет за Централния комитет, не го приема и влизат в остър сблъсък. Не само това, Каравелов е женен за сръбкиня. Тя взима и дава или продава по-скоро целия комитетски архив на сръбското посолство, за да вземе някой лев. Там пък един корумпиран чиновник продава документите на турски дипломат. Така снимката на Левски стига до турските власти и те по нея го разпознават. Иначе нямаше да разберат кого са хванали в Къкрина. Хващат го благодарение на това, че жената на Каравелов продава архива, а корумпиран сръбски чиновник, пък го препродава на турците. Снимката на Левски се разпространява в хиляден тираж, за да може всяко заптие да я има, във всички центрове да има снимката му. Така го разпознават.

Апостола не е оставил след себе си много текстове. Неговите неща са организационни, главно отчети или писма, които пак са свързани с организационна дейност. Всичките си обиколки той прави с една незарастваща рана в стомашната област, която получава в Белград по време на легията и тя го мъчи непрекъснато. Представяме си какви страдания е изпитвал, какво е преодолявал, за да продължи.

Когато отидел някъде да препише наредбата и Устава и да ги даде на местните, защото повечето от тях са били неграмотни, той им ги е писал на ръка. Да вършиш всичко това без да гъкнеш, напротив, да си ведър, усмихнат, да пееш на тези сбирки, да убеждаваш хората и да ги разпалваш, наистина се иска изключителен характер.

Това трябва да мислим и да си задаваме въпроса: „Аз мога ли така? Ако не мога на 100 процента, то поне 80, 50, 30, 20, колко мога да го правя”. И да се мъчиш да го правиш. Тоест, саможертва, отдаденост, лишение от много неща, защото Левски се е лишавал страшно много. Иначе, другото е оплакване от държавата, оплакване от властта. Защото по негово време властта е била много по-страшна, държавата я е нямало. Нямало е кого да посочиш или да напсуваш. Имало е султан, неговите управленци, имало е потисници, имало е безправие. Ако се замислим, сега живеем в много, много по-добри времена даващи възможност, въпреки лошите моменти. Хубаво е наистина да се замислим, и не само на 18 юли, а през цялата година, дали можем да свършим поне нещо през живота си както Васил Иванов Кунчев.