|

Сидеров: Кремъл и Вашингтон свалиха Живков

Сидеров взима интервю от Тодор Живков, 1996 г.

Грешките на Прехода започнаха още от Кръглата маса, на която БСП и СДС се занимаваха с глупости

Петър Митрев

 

- Г-н Сидеров, като главен редактор на в. „Демокрация”, участвахте активно в промените през 1989 г. Защо мечтите на милионите българи, които бяха на площадите, не се сбъднаха?

- Съмнявам се, че хората по площадите са имали ясно виждане за бъдещето на България. По-скоро митингите бяха емоция, отприщена от отиващия си режим, в който имаше доста ограничения. Не трябва обаче да забравяме, че пък имаше работещи социални системи.

Грешките започнаха още от Кръглата маса, на която БСП и СДС се занимаваха с глупости. А всъщност голямата тема, по която трябваше да разсъждават, е икономиката на България. Как ще я трансформират от социалистическа в капиталистическа и какво ще се прави с действащите предприятия. Като ни отпадне връзката с икономическия блок СИВ, какви пазари ще завладяваме, какво и за къде ще произвеждаме. Т.е. не бе очертана посоката на България.

В крайна сметка през октомври 1991 г. се проведоха избори. С помощта на ДПС, която стана патерица на СДС, се състави кабинет с премиер Филип Димитров. По негово време се ликвидираха ТКЗС-тата и АПК-тата. Стратегическа грешка, защото стопанствата са по-успешни, когато са окрупнени. При Любен Беров мъглата стана пълна. Освен че повечето предприятия вече бяха фалирани, се родиха силовите групировки СИК, ВИС и Мултигруп. През 1994 г., когато БСП спечели изборите, Жан Виденов беше изправен пред дилемата дали да тръгне към приватизация, както го натискаха от МВФ или да избере китайския вариант. Той предпочете второто и това му изяде главата.

- Какъв беше моралът на сините и червените водачи?

- Не вярвам идеята им да е била само да грабят. Но специално сините нямаха административен и мениджърски опит. Петко Симеонов дойде от Института по социология, а Желю Желев от този по философия. В тези институти се ходеше на работа 2-3 пъти в месеца. Събираха се в кръчмата и нареждаха властта.

- Има много легенди за Луканов и Лилов. Какви са вашите впечатления от тях?

- В мемоарната книга на Георги Йорданов – член на Политбюро и министър на културата по времето на Живков, е публикувано писмо, в което Йорданов заклеймява Луканов. Обвинява го в предателство, цинизъм и липса на визия за бъдещето на България. Впрочем, Луканов не беше долюбван и от Тодор Живков. През 1996 г. с Миряна Башева отиваме да правим интервю с бившия първи, който вече е под домашен арест. Нейният баща Иван Башев наследява бащата на Луканов на поста външен министър. Когато Живков видя Миряна, й каза: „Ако знаеш колко маневри направихме, за да махнем оня и да сложим баща ти”. Знае се, че Андрей Луканов винаги е играел с интриги. Появиха се съмнения, че в края на 80-те години тайно е имал отношения с американците. Въобще свалянето на Живков беше комбинация между Кремъл и Вашингтон. Но повече на Кремъл, защото Горбачов вече беше решил да сваля старите ръководители в Източна Европа.

Сидеров като главен редактор на в. „Демокрация” и покойният президент Желю Желев

Лошото е, че руснаците не ни дадоха никаква насока – просто ни оставиха да се оправяме. Ама как ще стане това като 45 години сме вързани с тяхната система икономически, енергийно и всякак. Това беше много подло от страна на Москва. Щатите видяха, че тези държави са като сирачета -  търсят закрила, и се възползваха. Когато държавният секретар Джеймс Бейкър дойде в България, лидерите на опозицията го посрещнаха като бащица. Оплакваха се, че нямало пари за вестника. Не съм присъствал на срещата, но ми разказаха, че той бил шокиран от махленското поведение на сините и от липсата на национално достойнство у българските политици.

Лилов беше по-задълбочен човек, но пак академичен тип. Беше визионер и като идеолог беше полезен на БСП. Но и него го изолираха и той се оттегли в полза на Жан Виденов.

- А как станахте главен редактор на вестник „Демокрация”?

- През лятото и есента на 1989 г. участвах в редица неформални сдружения – един от основателите съм на „Подкрепа”, включвах се в „Екогласност” и в Дружеството за правата на човека. Това бяха движения на интелектуалци, преподаватели и студенти, които се групираха около Клуба за гласност и преустройство. В него бяха съсредоточени видни комунисти, които по някаква причина са отлъчени от партията.

Тезите им намираха трибуна в радио „Свободна Европа. То се слушаше масово в България, но в София го заглушаваха. Та нашите интелектуалци пишеха декларации, които Румяна Узунова, която навремето избяга на Запад, четеше по „Свободна Европа”. Всъщност, радиото послужи като трибуна за дисидентите в България – те станаха известни благодарение на него. Такъв беше случаят с Желев. Между другото, Румяна Узунова и на мен е помагала. През лятото на 1989 г. тя излъчи на 3 части моя статия, озаглавена „Правова държава ли е България”. Спомням си колко впечатлен беше Желев. Той ме ценеше като журналист. Но Коалиционният съвет на СДС искаше Румяна Узунова за главен редактор на вестника. Тя получи номинация, но я отказа, защото трябваше да напусне „Свободна Европа”, където взимаше огромна заплата. Така Петко Симеонов, който началничестваше в СДС, ми каза: „Абе ти и без това се занимаваш с вестника, що не станеш главен редактор? Ставаш за тая работа”.

- Основателно ли Иван Костов се превърна в най-сатанизираната фигура на прехода?

- Остана такова усещане, защото по негово време се направи приватизацията и се затри индустрията. Неговият вицепремиер Александър Божков обясняваше как няма значение на каква цена ще се дават предприятията. Важното било социалистическата икономика да се трансформира в капиталистическа.

Костов действаше с властнически манталитет. Разбра, че червените са силни, защото се трансформираха в капиталисти. Затова се опита да създаде синя икономическа номенклатура, която да го задържи по-дълго във властта. Не му се получи играта, вероятно заради липса на кадри. После поради особеностите на характера си, разцепи СДС. От всичките тези неща трябваше да се извадят поуки, но за съжаление следващото поколение политици не го направи.

- За Ахмед Доган се говори като за човека, запазил етническия мир в страната. Има ли той наистина историческа роля по време на прехода?

- През годините имаше политолози и анализатори, които изкарваха Доган много голяма фигура. Не осъзнаваха, че по този начин легитимират партия, към която имаше съмнения дали е конституционна. През 1991 г. имаше запитване в Конституционния съд, но там стана игра на гласове. Имаше вероятност ДПС въобще да не участва на изборите. Тогава

американският и английският посланик се срещат с премиера Димитър Попов и му казват ултимативно: „Ако отрежете ДПС, ще си имате работа с нас”. И я допуснаха до изборите. Оттогава зае ролята на балансьор.

Когато четеш за Доган, установяваш, че е бил силно амбициозен човек. Следва философия и е нахъсан да стане разузнавач. Това не се случва и изглежда го озлобява. Започва действия срещу властта и го вкарват в затвора. Той е имал основание да търси реванш и затова се лансира тезата, че ако е искал, е можел да разпали огньове. Доган обаче е достатъчно умен, за да разбере, че ако запали огън и той ще изгори в него. Затова избра пътя на балансьор, от който да извлича политически и други ползи.

 

Интервю за в. „Галерия”, публикувано на 15.11.2017 г.