|

Защо Тръмп започна да клати ситуацията в Близкия Изток?

Американският президент беше принуден да изпълни предизборния си ангажимент пред еврейското лоби

Михаил Хазин

На този въпрос има много частни отговори. Някои от тях аз ще се опитам да формулирам, а след това ще се опитам да дам свой системно-стратегически отговор.

Първо, Тръмп има проблеми с нефтените магнати, в това число и с шистовите. Те от няколко години „стягаха коланите”, стимулирайки икономиката на САЩ, като рязко загубиха в капитализацията, много от тях, особено шистовите, са затънали в дълбоки загуби. Те искат подкрепа и тяхното влияние не може да се игнорира, особено с оглед на това, че те като цяло са подкрепяли неведнъж Тръмп.

Второ, Тръмп е много задължен на еврейското лоби. То се изплаши много от Клинтън, когато едва ли не направо казваше, че Израел трябва да се ликвидира, да изчезне от картата на света и много е направил за това. Именно по тази причина идването на Тръмп не само зарадва това лоби, но то се опита, използвайки влиянието си, за да го защити от евентуален импийчмънт, да ликвидира всички завоевания на предишната администрация, в това число и „иранската сделка”. И, разбира се, Тръмп беше принуден да изпълни предизборния си ангажимент пред това лоби относно преместването на американското посолство в Йерусалим. Което не допринесе за тишината и спокойствието в региона.

Трето,

Тръмп го заплашва пореден импийчмънт.

По обвинение за връзки с някаква дама с „понижена социална отговорност”.  И Тръмп трябва да се задържи до ноември, защото ако той победи на междинните избори, враговете му ще отслабнат рязко. И започналата война, в която той ще е принуден да действа в качеството си на главнокомандващ, в случая ще помогне. А ако той изгуби на изборите, тогава и евреите няма да му помогнат. Под „победи” аз имам предвид не само това, че републиканците ще си запазят мнозинството в двете камари на Конгреса, но и че вътре в републиканската фракция позициите на тези, които лично подкрепят Тръмп, ще се усилят.

Всъщност, вече казаното би трябвало да е достатъчно, за да се вземе решение, че е твърде желателно да се разбута ситуацията на Близкия Изток, като се „закрият при това проектите на предишната администрация. Това обаче са само разсъжденията „за”, а има къде по-силни аргументи „против”.

Преди всичко става дума за колосални рискове. Които са свързани и с факта, че

Иран не е Сирия и неговата мощ е значително по-голяма,

отколкото си мислят много хора. И с факта, че всяко усилване на конфронтацията рязко усилва  агресивните ислямисти от типа на ИДИЛ, които само чакат да бъде отклонено вниманието от тях. И най-накрая, с оглед на това, че Иран и Израел стигнаха до пряк сблъсък на Голанските възвишения, не е изключено войната между тях наистина да започне. А икономическият им потенциал е абсолютно несъвместим.

Израел не може да оцелее без пряката подкрепа на САЩ.

И опитът му в победи над арабите тук няма да му помогне, персите – това не са араби, те се бият къде по-добре. На САЩ само още един Афганистан му липсва.

С оглед на това, че ситуацията реално е много напрегната и далеч не всички рискове могат да бъдат пресметнати (Израел и Иран никога преди не са били в пряк контакт, ако не броим Библейските времена) рискът може да бъде огромен. Такъв, че самото съществуване на Израел да е поставено под въпрос. Тоест, излиза, че силите, с които се бори Израел, подкрепяйки Тръмп, отново са успели да наложат свой сценарий. При това този път, може би, въпреки реалното си желание, с помощта на днешното ръководство на Израел. Да, ясно е, че Нетаняху, както и Тръмп, седи на нагорещен тиган, но не би трябвало да се спасява с такива рискове за самото съществуване на страната си.

Впрочем, аз няма да задълбавам в тези аспекти. А ще премина към базовия проблем на целия съвременен свят.

Работата е там, че до края на 80-те години в света имаше две сили. И всяка страна трябваше да си избере сюзерен и с него да се споразумява какви условия трябва да изпълнява, за да бъде протежирана. При това условията често бяха доста комфортни и не много обременителни. Понякога можеха дори да си сменят сюзерена. Но по общи въпроси се договаряха вече самите сюзерени.

След това дойде време на хегемонията на САЩ,

които си нарисуваха една картина на света и започнаха да я реализират. За съжаление, те имат два проблема. Първият – тази картина далеч не винаги се съгласува с реалността. Например, невъзможно е да се обясни на мюсюлманите за „свободата” и „демокрацията”. Каква свобода, щом вече Аллах е казал всичко необходимо с устата на Мохамед. А това, което не е доизрекъл, го казват във вид на фетви уважавани молли. Но това е половин беда.

Вторият проблем е, че смяната на властта в САЩ водеше до това, че в тяхната единна и системна картина на света се правеха козметични промени. Бедата е, че като се погледне глобуса, те са козметични, но за конкретни страни и дори понякога цели региони, това са принципни промени на цялата жизнена среда. Достатъчно е да си спомним организираната от Клинтън „арабска пролет”.  А началото на икономическата криза в Западния свят доведе до това, че дори и тази системна картинка, която беше нарисувана на глобуса, вече не може да се реализира.

И ето тук започват най-сериозните проблеми.  Преди проблем „А”  и проблем „Б” не си пречеха един на друг, тъй като всички, които ги реализираха, знаеха, че ако нещо не е наред, ще се обърнат към съответното американско посолство и там внимателно ще решат всичко. А сега всичко се промени. Опитите за решаване на  проблем „А” не само, че изискват ресурси, които са крайно необходими за решаване на проблем „Б”, но и поради недостиг на базови ресурси (пари), се налага да се задействат различни местни, в това число и административни, ресурси. Които влизат в конфликт с тези, които решават проблем „Б”. И да говориш с посолството е безсмислено – още щом то започне да се меси в разправиите по места, веднага започва катастрофата.

Единственият вариант е рязко да се опрости картината на света, рязко да се намали броя на решените проблеми и да се концентрират ресурсите върху тях. Но всеки проблем от базовата картина на света си има свои лобисти в САЩ, които не мислят да отстъпват един на друг. И като резултат намаляващият ресурс се раздърпва за старите проблеми, така че да не може да се реши нито един, да не говорим за появилите се вече нови. Нещо повече, опитите да се концентрира ресурсът върху някакъв конкретен проблем води до това ,че той започва да противоречи на  някакви други, от които по политически, идеологически или икономически причини те не могат да се откажат.

На теория тази ситуация изисква да се нарисува принципно нова картина на света, която да е съгласувана с новите реалности и новите силно намалели ресурси. Но тази работа изобщо не може бързо да се направи в условията на демокрация. Още повече в условията на постоянно променящата се обстановка. И в резултат се получава потресаваща ситуация: колкото повече ресурс може да се концентрира за решаването на някакъв конкретен проблем, толкова повече се изострят всички останали, толкова повече политически противници се появяват в самите САЩ у тези, които се опитват да решат този проблем.

Тези, които са следили ситуацията в СССР в края на 80-те добре помнят тази ситуация, която у твърде много хора предизвикваше тежка депресия с всички произтичащи последици. В частност,  рязко нарасналата смъртност в страната отчасти е свързана именно с това. Сега САЩ едва се приближават към тази ситуация и вече е почти очевидно, че те ще стигнат до нея, при това къде по-рязко, отколкото нашата страна. И днес в Близкия Изток ние виждаме именно този ефект:  още щом се заеме някаква разумна позиция и има опит за моделиране на това, което трябва да се направи, за да се реализира, ние виждаме, че нужните действия започват да противоречат на други, напълно разумни позиции.  А да се съгласуват тези позиции изобщо не се получава… Тъй като просто няма ресурси за да се удовлетворят всички участници за съгласуване на действията… Физически няма…

А това значи, че общата картина на света, в това число и на Близкия Изток, ще изглежда все по-малко и по-малко устойчива. И засега по това не може да се направи нищо.

 

Превод: Тихомир Тодоров