|

Четвъртият мандат на Путин отваря нов етап за развитие на света

Дълго преди Крим, Путин се занимаваше с демонтажа на световния ред, изграден от атлантиците

Русия не само трупа сили, но и изработва механизми за ликвидирането на еднополюсния свят

Пьотр Акопов

 

На 7 май Владимир Путин  за четвърти път положи клетва като президент на Русия. Точно преди 18 години премина неговата първа инаугурация – и оттогава Русия се промени много. Но и през следващите шест години страната и светът ще се променят с все по-бързи темпове.

Владимир Путин за пети път излезе на входа на Грановитата палата в Кремъл. Досега той три пъти е бил там в качеството си на току-що встъпил в длъжност президент и един път – в качеството си на човек, току-що предал този пост в други ръце. През май 2024 г., Путин за шести път ще излезе отново пред Грановитата палата. Дотогава неговата епоха ще навърши четвърт век – защото на практика той пое отговорността за страната през август 1999 г., в самото начало на Втората Чеченска война.

Каква ще бъде страната след шест години?

Ясно е, че Путин ще продължи курса, който той пое през 1999 г. и провеждаше през всичките тези години, включително и през времето, когато беше на премиерския пост. Въпреки това началото на  нов президентски мандат има не само символично значение – то започва наистина нов етап в живота на страната. Достатъчно е да си спомним какво стана след предходните инаугурации на Путин.

Първата, през май 2000 г., означаваше не просто премахване на приставката ВрИД (временно изпълняващ длъжността), която имаше от януари, но и начало на неговото пълноценно пребиваване на президентския пост – тогава той получи подкрепата на народа.

Втората, през май 2004 г., показа, че Путин се е избавил от „съгледвачите” – назначените само няколко месеца преди това нови премиер и шеф на президентската администрация бяха изцяло негови хора.

Третата инаугурация на Путин, през май 2012 г. се опитаха с  всички сили да я направят „кървава” -  организаторите на демонстрации на Болотния площад съзнателно провокираха силовите органи и властта като цяло за ответно насилие и проливане на кръв. Но на разбеснелите се антипутинисти не им се получи – и новият президентски мандат започна с майските укази, с национализиране на елита и отстояване на националните интереси пред западната намеса.

Основната подготвителна работа за това е свършена и сега е важно да се премине в тотално настъпление по всички фронтове.

Най-лесното, това може да се стори странно за някои, е на външния фронт. Четирите години на ожесточен конфликт между Русия и Запада породи у някои илюзии, че Русия е в положение на отбрана. Това отчасти е така, но само отчасти, при това, ако говорим за локален конфликт Русия-Запад. Защото

още в по-голяма степен Русия е в положението на атакуващ

ако се гледа ситуацията в по-голям, общ мащаб.

Работата е там, че водейки позиционни боеве на линията Русия-Запад, ние едновременно излязохме в тила на нашия геополитически противник. И там му нанасяме все по-големи загуби. Не само ние, а всички онези сили в света, които през последните години работят за разрушаването, по-точно, за внимателния демонтаж на глобалисткия проект на англосаксите. Да, именно така е, защото

наши противници не са САЩ и Великобритания, не е НАТО и още повече ЕС.

Те само са инструменти, нашият реален противник – това е глобалния елит, който осъществява  проекта си за глобализация, за построяване на „свят по американски”. За него Русия е несъмнен противник, а Путин – несъмнен враг. През всичките последни години, дълго преди Крим, Путин се занимаваше с демонтажа на световния ред, изграден от атлантиците.

Той нямаше завършени, застинали форми, но по-голямата част от сградата на „прекрасния нов свят” вече бе издигната и изглеждаше на архитектите си като нерушима. Фундаментът на новия свят беше здрав – международната финансова система, политическите и идеологическите  институции на глобализацията, военната мощ, осигуряваща нейния победен ход и кадрови ресурси за строителството й – всичко това го имаше и преди краха на Съветския съюз, а след неговото изчезване започна да се разраства със скоростта на раково образувание  по целия останал, незападен свят. И когато вече изглеждаше, че единственото сериозно препятствие на пътя на глобализацията остана растящият Китай, с когото просто трябва да се договорят, неочаквано на сцената на световната история излезе изпратената на сметището Русия.

Излезе Владимир Путин – отначало, през 2007 г., да заяви публично за нашето несъгласие с  натрапвания на всички сценарий, тоест, да отправи открито предизвикателство, а през 2014 г. да премине вече и към видима активна фаза на действия по демонтажа на англосаксонския световен ред. Между тези две дати Русия не само трупаше сили, но и изработваше механизми на взаимодействие с други страни и центрове на сила, които, както и ние, искаха ликвидирането на еднополюсния свят.

И ето сега ще наблюдаваме резултатите от тези съвместни усилия – как

пред очите ни все по-стремително пада влиянието както на колективния Запад, така и на САЩ и Евросъюза поотделно.

Разбира се, новият свят с нова финансова архитектура, система за сигурност, икономическа философия и идеологическа обосновка още са на етап създаване – но преразпределянето на ролите и тежестта на участниците става пред очите ни. Русия заедно с Китай и Индия, с Иран и Турция, с ислямския свят и латиноамериканската общност променят съществуващия световен ред, което автоматично води до спадане на влиянието на неговите създатели и получатели на изгоди, САЩ и Европа.

Така стана, че Владимир Путин става и вече стана не само главна фигура на това геополитическо въстание, но и негов главен символ в очите на широките международни маси. Да, Путин реално се  превръща в един своеобразен Ленин, тоест, ново издание на „вожда на въстаналото човечество” в наши дни, не защото е искал това или Русия е решила да покрие спомена за комунистическия проект, а защото към това води обективния ход на събитията в световната история. Русия, отстоявайки националните, традиционните си ценности, защитавайки суверенитета, обявяваща се против глобализацията и постхуманизма, се оказа лидер в лагера на въстаналите срещу „новия световен ред”.

И тук ролята на Путин е несъмнена. Но освен външен фронт, той има и вътрешен, който в никакъв случай не бива да се подценява. На Путин там му предстои много по-трудна работа, защото ако на външния фронт наш главен съюзник е самият ход на световната история, то на вътрешния наш основен враг сме си самите ние. Да, не ние като руски народ, а онова съчетание от субективни и обективни причини, които пречат на руския напредък и дълбоката модернизация на икономиката и инфраструктурата на цялата ни страна.

Путин говори за това все по-често и настойчиво и е направил немалко като подготвителна дейност. И кадрова, и идеологическа, и инфраструктурна, но така или иначе, да направим скок в бъдещето ние можем само със съвместните усилия на „елита” и цялото общество. Трябва да има усещане не просто за жизнена необходимост от този скок, но и осъзнаването на неговата безалтернативност, неизбежност – тоест, онова именно национално единство, което единствено може да осигури руското чудо.

 

Превод: Тихомир Тодоров