|

Украйна трябва да свиква с ролята си на нацистка държава

Този имидж ще има много неприятни последици за най-бедната държава в Европа

Станислав Борзяков

Да се твърди, че режимът в Киев е нацистки или неонацистки, е леко преувеличение. Неонацистите са само съставна част от украинската държавност. Но Украйна може да се смята с пълно право за страна, героизираща нацизма и подкрепяща неонацизма. Този имидж ще има много неприятни последици за най-бедната държава в Европа.

САЩ и Украйна за четвърти пореден път гласуваха срещу резолюцията на ООН относно героизирането на нацизма и неонацизма. Други такива страни в света вече няма, останалите или подкрепиха документа, един от авторите на който е Русия, или изобщо не гласуваха.

Позицията на САЩ е друга история. Там си имат свои традиции и американците винаги са се отнасяли към резолюциите, ограничаващи, както те смятат, свободата на словото, без особен ентусиазъм. Сега тази свобода на словото е под агресивния натиск на левите активисти, но самата американска държава рядко поема върху себе си функциите на цензор. Напълно

легално съществува Американска нацистка партия

със свастики, макар че нейните активисти откровено се боят да излизат на шествия и крият лицата си.

От друга страна, Вашингтон, който не обича като цяло институциите на ООН, обикновено подкрепя „своите кучи синове” по принципни за него въпроси. Историята помни немалко резолюции, срещу  които са гласували само САЩ и някой техен съюзник (например Израел) или политически инструмент (какъвто на практика е Украйна). А това, че героизирането на нацизма е принципен въпрос за Украйна, е извън всякакво съмнение. Това е неделима част от местното национално-държавно строителство, а също и начин за президента Петро Порошенко да привлече на своя страна електората от Галиция (Западна Украйна).

Официално Украйна отказва да смята себе си за нацистка страна, но ще й се наложи да свикне да се възприема в това си качество.

В Киев мислеха, че

заиграването с ултрадесните

и оневиняването на престъпниците погромаджии от миналото ще им бъде простено или пък съвсем няма да го забележат. В общата суматоха. Но се излъгаха, както винаги. Първоначално политкоректният Запад гледаше да не забелязва пронацистките влияния.  Украйна се позиционираше като „жертва на руската агресия”,  манипулирана от руската пропаганда, но работеше и можеше да работи само в краткосрочна перспектива. Когато димът от донбаския пожар малко се разсея, антируската истерия намали обороти, а украинските политици показаха на цял свят дивите си възгледи и склонност към нагли лъжи, тогава героизирането на нацизма и подкрепата за неонацистите в Украйна вече не са тайна за никого.

Сега американските конгресмени обвиняват официален Киев във „финансиране на антисемитизма” и налагат санкции срещу нацисткия батальон „Азов”. Сега

Европа иска от Киев да спре

циганските погроми и да преразгледа дискриминационната си езикова политика. И вече никой не се учудва, че консулът с нацистки възгледи в Германия е именно украинският консул и че именно председателят на украинския парламент хвали Хитлер, че е бил демократичен.

До вчера европейските политици аплодираха Андрей Парубий като „представител на свободния свят”. А днес са принудени да се извиняват за това пред избирателите си, подчертавайки, че не са знаели за възгледите на основателя на Социалнационалната партия в Украйна. Е, вече знаят. И едва ли ще го забравят.

Украйна смяташе, че ще й простят, както простиха на Хърватска, която иска сега да прилича и дори „обменя опит” в борбата със сепаратизма и етническите чистки. Тя забравя обаче, че Западът, подкрепяйки Загреб в борбата му със сърбите, впоследствие низвергна националистическия режим на Франьо Туджман. Европа прие Хърватиска в ЕС едва след като улиците, наречени в чест на усташи фашисти, бяха отново преименувани след смъртта на Франьо Туджман.

Украйна смяташе, че ще й бъде позволено много, както бе позволено на Прибалтика. Но в постсъветска Прибалтика нямаше гражданска война, погроми и тероризиращи мирното население националистически батальони като „Торнадо”. Дори забраната за преподаване на руски език в средните училища Латвия въведе след Украйна, а да се забранят руските песни във Вилнюс и рецитирането на руски стихове в Тарту, не може да става и дума. Това е реалност в украинските Лвов, Тернопол и Волин, но в Европа такива аналози няма.

Украйна се надяваше, че покрай „борбата с Русия” всички ще угаждат на националните й комплекси, но отиде толкова далеч, че Волинският областен съвет тържествено обяви годишнината от волинското клане за „година на УПА” (Украинската въстаническа армия) – това е все едно в Берлин да обявят за година на СА годишнината от „Кристалната нощ” (ами какво толкова? Ернст Рьом е репресирана жертва на хитлеристкия режим).

Капка по капка чашата се препълни

Сега Асошиейтед прес, „Вашингтон поуст“ и Евронюз с ужас пишат за тренировъчния лагер на неонацистите до Тернопол, в който „превръщат децата в убийци”. И това вече не е „руска пропаганда”, на която можеш да махнеш с ръка. Украинският режим опитва да се оправдава и казва, че информацията за лагера е фалшива, тъй като той не е получавал държавни грантове, а само е подавал заявки за такива. Тези оправдания обаче вече са без значение: Киев почти не се чува, а Евронюз го чуват много добре – за това как „деца убийци” се подготвят именно в Украйна, в която е забранено да се рецитират стихове на руски език, честват волинското клане чрез прослава на организаторите му и отхвърлят резолюцията на ООН, осъждаща героизирането на нацизма.

Отхвърлят я впрочем, позовавайки се на свободата на словото, макар че „свобода на словото“ и „Украйна“ сега е като „бекон“ и „Саудитска Арабия“ – несъчетаеми понятия. Украинската „борба за свобода на словото” вече е като виц за всички и това е отразено и в международните рейтинги на свободата на пресата, и в докладите на правозащитните организации.

За да запази реномето си

Киев преди се позоваваше на „клеветите на руските медии”,  които често и охотно пишеха за украинските нацисти и неонацисти. Но с всеки месец това позоваване работи все по-зле, тъй като украинските нрави и украинската действителност постепенно излизат над повърхността като купчини боклук напролет.

Съвременна Украйна е против

осъждането на героизирането на нацизма не заради „свободата на словото“, а защото не иска да бъде осъдена. Тя последователно героизира нацизма и флиртува с неонацистите. Този имидж все по-здраво прилепва към родината на маршал Тимошенко и броят на публикациите от типа на „вижте какъв ужас” в леволибералния „Вашингтон поуст“ ще се увеличава с всеки изминал месец.

„Украйна-е-Европа”, както се определят там, сега ще трябва да се примири с това – да живее пред прага на западната цивилизация, която се е формирала включително и чрез категоричното отричане на нацистките идеи, символи и практики. Прославянето на палачите, факелните шествия, фалшификатори в качеството им на държавни идеолози и провинциална националистическа идеология, остаряла преди повече от половин век – това е съзнателният й избор.

Всекиму според заслугите: Украйна вече се превърна в най-бедната страна в Европа. Затова пък  там могат да викат „Зиг хайл” колкото им душа иска. Всеки си има свои приоритети.

 

Превод Тихомир Тодоров