|

Венецуелският майдан показа идването на нова епоха

Легитимният президент Николас Мадуро е подкрепян от по-голямата част от венецуелския народ

Кризата там става не просто един от фронтовете на голямата геополитическа игра, но може да стане и неин център

Пьотър Акопов

След като САЩ и редица други страни признаха самопровъзгласилия се президент на Венецуела, борбата за власт в тази страна окончателно излезе на международната сцена. Венецуелската криза става не просто един от фронтовете на голямата геополитическа игра, но може да стане и неин център.

Макар САЩ и някои латиноамерикански страни на думи да не изключват военно нахлуване във Венецуела, за това няма реални шансове. Да, Вашингтон, Отава и няколко европейски и латиноамерикански страни признаха самопровъзгласилия се Хуан Гуайдо за законна власт, то това им дава формален повод за намеса: може да се оформи молба за военна помощ на „законния президент“ – и повече. Но в реалността никой няма да се реши да воюва със сериозната венецуелска армия, която остава вярна на президента Николас Мадуро.

Времето на американските военни интервенции в Латинска Америка отмина

Последната беше преди почти 30 години. Тогава Джордж Буш-старши нахлу в Панама, като хвърли срещу 12-хилядната армия на малката република 26 хиляди морски пехотинци. Сражения почти нямаше, американците убиха повече от 1500 панамци, загубвайки само 23 души. Но Венецуела не е Панама, а и Тръмп не е Буш. И най-важното, сега не е 1989, а 2019 г.

СССР тогава на думи се възмути от нахлуването в тази страна, но в САЩ разбираха, че това са само празни думи. След година и нещо щеше да започне войната в Персийския залив. Американците щяха да удрят по Ирак, а СССР да наблюдава как рухват позициите му в Близкия Изток. През същата тази година изчезна и СССР.

Сега не е 1989 г. и Русия не слиза от световната арена, а се завръща на нея. Макар и не в същия мащаб като СССР, но и противникът й САЩ вече не е същият. Сега американците изобщо нямат желание да нападат Венецуела, чиято армия е на страната на президента Мадуро, тъй като това не само ще доведе до големи жертви за самите американци, но и до страшен удар по и без това лошата репутация на янките в Латинска Америка. Невъзможна е и интервенция на Лигата на американските държави или само на Колумбия – никой не иска да воюва, нито дори да участва в гражданска война, ако двувластието доведе дотам.

Венецуела не я заплашва външна военна намеса

Политическа си има отдавна. Както и икономически натиск, който, преди всичко от страна на САЩ, ще расте. Дали ще устои Николас Мадуро, зависи преди всичко от баланса на силите в самото венецуелско общество и стабилността на позициите му в армията. Засега шансовете да запази властта си са къде по-вероятни, отколкото надеждите на противниците му, че двувластието ще доведе до смяна на управлението.

Но опитът за сваляне на Мадуро е интересен и с това, че накара водещи световни държави да се определят – част от тях се обявиха за действащия президент, друга част признаха самопровъзгласилия се „държавен глава“.

Ясно е, че за САЩ и ЕС признаването на Хуан Гуайдо е част от операцията за сваляне на Мадуро – с това те искат да увеличат безредиците във Венецуела и да тласнат събитията в изгодна за тях посока. Не е важно, че Гуайдо няма реална власт, той може да се опита да мобилизира под знамената си всички недоволни от Мадуро и да извърши класическа цветна революция. Само че сила по улиците има и действащият президент, така че този сценарий няма да сработи, да не говорим, че и силоваците са верни на действащата власт.

Докато върху самозвания Хуан Гуайдо личи дебелата сянка на САЩ

Затова играта на САЩ е интересна вече не от гледна точка на бъдещето на Венецуела, а като повод за реденето на „глобалния пасианс“, тоест за получаване на нагледна картина на разположението на силите на световната арена. Като отчетем факта, че зад Мадуро стоят Русия и Китай, картината става много показателна.

САЩ, Великобритания, Канада и върхушката на Евросъюза са от едната страна на барикадата. Русия, Китай, Турция и Иран – от другата.

И ако през 2011 г. Западът още можеше да убие Кадафи и да се опита да сложи ръка на Либия, без да се съобразява с интересите на Русия и Китай, то сега

нито Пекин, нито Москва възнамеряват да пожертват Мадуро

И не защото икономическите интереси на Русия и Китай във Венецуела са по-големи, отколкото бяха в Либия. Не, просто балансът на силите в света е променен. В Кремъл е Путин, а на кормилото на Китай е Си Дзинпин.

Това, че по-голямата част на Латинска Америка се обяви срещу Мадуро и само Мексико, Боливия, Уругвай, Никарагуа и Куба го подкрепиха, не означава, че целият континент може да се определи като проатлантически, защото повечето южноамерикански страни си имат своя история на отношенията както с Венецуела, така и с Чавес-Мадуро. Има много обиди и вътрешнорегионална конкуренция. Макар да има значение и това, че и в Аржентина, и в Бразилия на власт са политици, свързани с транснационалните елити.

Къде по-интересен е „пасиансът в Европа“. Макар че шефът на ЕС Туск и френският президент Макрон се изказаха в подкрепа на „президента Гуайдо“, като цяло европейските страни се ограничават с призиви за спазване на демокрацията и на практика гледат да изчакат и да са настрани от схватката.

Ислямският свят мълчи, с което потвърждава факта, че още не е готов да бъде субект на голямата геополитическа игра, оставайки си, както и Латинска Америка, неин обект, макар и не толкова безгласен и зависим като Африка.

По-голямата част от държавите в света мълчат

Мнението на повечето от тях не интересува никого, а и те нямат никакви интереси и затова банално изчакват как ще свърши това противопоставяне. Някои не искат да допуснат грешки – ще подкрепиш Мадуро, а ще вземе да победи Гуайдо и след това трудно ще се градят отношения с новата власт.

Същевременно е важен фактът, че зад англосаксите не се нареди опашка от желаещи да признаят тази нова власт. Освен англосаксите и 11 латиноамерикански страни, президента Гуайдо го признаха само Грузия като отмъщение за признаването на Южна Осетия и Абхазия още от Чавес и непризнатото от почти половината свят Косово. Тоест няма никакво козируване на Вашингтон и докато американците не започнат да извиват ръце, никой, дори и от слабите, малки и зависими страни, не бърза да подкрепя „борбата за демокрация“. Това е тенденция от последните, след Крим, години. Американците могат да направят коалиция, например антируска, но да я поддържат дори на ниво ЕС, става все по-трудно. Тоест санкциите се удължават, но всички до един тичат в Москва и възстановяват разрушеното. И сега никой не иска да признава нелегитимно и инспирирано отвън завземане на властта в Каракас, още повече – несполучило.

Първо, защо да се създава прецедент – утре англосаксите ще провъзгласят за президент вече на твоята страна бившия председател на разпуснатия парламент.

Второ, защо да се предизвикват Русия и Китай, които повече от ясно показаха подкрепата си за Мадуро?

Русия няма сравнимо с Китай икономическо влияние в света, но пък има растящо геополитическо влияние. И излиза, че

мечката и драконът могат да защитят интересите си и без военно присъствие

При това в полукълбо, което САЩ съвсем доскоро смятаха за свой заден двор.

През 1962 г., за да защити Куба от заплахата от ново американско нахлуване, Хрушчов изпрати на острова ракети с ядрени бойни глави и изплашените американци едва не започнаха трета световна война заради това. Днес за защита на Венецуела Русия няма нужда да изпраща там ядрено оръжие или приятелски кубински военен контингент – американците не мислят да атакуват родината на Симон Боливар.

А дипломатическата им „психологическа атака“ с отказа да признаят Мадуро се провали, като показа още веднъж, че идва нов, постатлантически свят. За който се бори и умря Уго Чавес и който се гради от Владимир Путин и Си Дзинпин.

Превод:

Тихомир Тодоров