|

Как САЩ планират да победят Мадуро

Какви военни сценарии разглеждат сега във Вашингтон и кое пречи на американците?

Евгений Крутиков

Николас Мадуро започна най-големите в историята на Венецуела военни учения. Президентът на страната очевидно иска да провери доколко му е верен главният инструмент на неговата подкрепа – армията. САЩ търсят начини да примамят местните военни на своя страна. Какви военни сценарии разглеждат сега във Вашингтон и кое пречи на американците?

Преди ученията Мадуро се срещна с военните и инспектира всички големи военни бази в страната, включително и военновъздушната „Ел Либертадор”, на която кацат руските стратегически бомбардировачи. С това той потвърди, че ВВС го подкрепят въпреки измяната на генерала от ВВС Естебан Янес Родригес, бивш ръководител на Управлението за стратегическо планиране на ВВС.

Самата длъжност на генерала изменник потвърди тактиката, която сега използват САЩ, като се опитват да примамят на своя страна онези офицери, които не командват пряко войските. Засега тя не дава резултати, но върви процес на вербуване на средния команден състав на ниво полковници и по-надолу, на които им се гарантират икономически привилегии, ако се закълнат във вярност на Гуайдо. Тази тактика очевидно е измислена от специалния представител на Тръмп за Венецуела Елиът Ейбрамс, който няма опит от Близкия изток, където американците подкупваха иракски действащи генерали (гарантирайки си несъпротивление на бойното поле), а не от щабни офицери.

Спекулациите за възможния силов вариант

срещу правителството на Мадуро от страна на САЩ са главно от психологически характер. Генералитетът определено се изказа в полза на законната власт, а опитите да се привлекат офицерите от низшето звено засега нямат ефект. Но си остава опасността от пряка военна намеса на САЩ, в това число и с помощта на съседни държави – Колумбия и Бразилия.

В САЩ се разглеждат два противоположни по същността си плана за военно решение във Венецуела.

Първият е условно „иракски”, при който част от венецуелската армия може да премине на страната на агресора, а вътрешните сблъсъци в страната да се изтълкуват в медийното пространство като силови действия на „лошия диктатор” срещу поборниците за свобода. При него може да последва сухопътно нахлуване от Колумбия на фона на раздухваните истории за „хуманитарна криза” във Венецуела. Така бяха използвани репортажите от Косово за „стотиците хиляди” албански бежанци.

Вторият вариант е условно „югославски”. Американската армия, използвайки практически неограничените си ресурси от стратегическа авиация и крилати ракети, да сломи съпротивата на лоялните на Мадуро части на венецуелската армия, на щабовете и складовете й и по този начин да внесе раздор във верността на армията.

Психологията е с предимство пред всякакви чисто военни планове

Но в Латинска Америка са много силни спомените за предишни американски нахлувания и присъствието на голям брой американски военни ще бъде възприето като окупация, с всички произтичащи от това последици.

Разбира се, Южна Америка не е Югославия. НАТО всячески избягваше дори намек за присъствие на етнически сръбски територии или физически контакт с югославската армия на земята. В Латинска Америка е по-различно, но все пак Вашингтон би искал да избегне физическа окупация. Залага се евентуално на съседна Колумбия като инструмент за окупиране, но това е голяма грешка.

Исторически противоречията между Венецуела и Колумбия имат екзистенциален характер. „Освободителите” от войната за независимост, los libertadores, най-известен от които е роденият в Каракас Симон Боливар, са искали да създадат на територията на всички бивши испански колонии в Латинска Америка огромна държава, която би могла да съперничи с потенциала си със САЩ. Планът се проваля, след като Боливар, израсъл в мек, крайбрежен климат, навлиза в непозната му и географски неразбираема територия – Андите, и освобождава съвременните Перу, Боливия и Еквадор. Там се провъзгласява Република Велика Колумбия, в която влизат съвременните Венецуела, Колумбия, Панама, Перу, Боливия и Еквадор. Тя се разпада само след няколко години.

За съвременните европейци всички „латиноси” си приличат. Но само в Колумбия има почти двайсет „подвида”, в зависимост от расата. Индианците изначално стоят най-долу в социалната йерархия, а испанците са използвали полудивите „лянерос”, жителите на равнините във Венецуела, срещу освободителите. Населението на съвременна Колумбия не иска да се обединява с „диваците” венецуелци и през 1829 г. Венецуела се отделя от Велика Колумбия. Идеята на Симон Боливар за създаване на величествена държава се разбива в местните регионални противоречия и расови предпочитания.

И сега тези стари противоречия не позволяват спокойно да съседстват Венецуела и Колумбия. Неприязънта е абсолютно ирационална, но на практика тя се проявява в постоянни гранични конфликти и в подкрепа за партизански и опозиционни движения. Колумбия обвинява Венецуела, че подкрепя маоисти и троцкисти от движението FARC, а венецуелците обвиняват съседите си в проамериканска ориентация.

Това отчасти е истина.

Колумбия изцяло зависи от САЩ във военно-политическо отношение

САЩ са се укрепили в Колумбия на основата на „борба с наркомафията”. Специално за Латинска Америка са тренирани специални части в Тексас и части от Националната гвардия в Алабама, с личен състав от испаноезични войници, имащи опит в специфичните условия на северната част на Латинска Америка, в действия срещу наркокартели и троцкисти.

Армията на Венецуела е в процес на дълбоко реформиране, което започна с масовите доставки на оръжия от Русия. 14-а механизирана бригада от състава на 1-ва пехотна дивизия бе прехвърлена от района на езерото Маракаибо, на границата с Колумбия, в Кукута, откъдето трябва да влезе в страната „хуманитарната помощ” на САЩ. 11-а бригада от същата дивизия получи танкове Т-72Б1В и тръгна също затам. Всички бивши пехотни дивизии след получаването на руски танкове и БМП-3 са приведени към батальонно щатно разписание. Също така изцяло е превъоръжен гарнизонът на столицата Каракас.

Крайната точка на предислоцираните на колумбийската граница и получили руски танкове и артилерия („Смерч” и „Мста-М“) части е град Кукута, където е главният КПП на колумбийско-венецуелската граница и където американците възнамеряват да изпратят „хуманитарния конвой”.

Що се отнася до американските възможности по въздух, разстоянието от 2,5 хил. км, като се заобикаля Куба, е крайният предел. САЩ разполагат с най-големия в света парк за въздушно зареждане, при това самолетоносачът „Ейбрахам Линкълн” тези дни трябва да излезе в морето след ремонтни дейности заедно със своето съединение. В Близкия изток 2,5 хил. км от базата в Катар бяха максимален предел за бомбардировките в Сирия. Така че би било самонадеяно да се разглеждат възможностите им в Карибско море.

Но си остават възможностите на стратегическите бомбардировачи и крилати ракети с голям радиус на действие (ако говорим за „югославски сценарий”). Но както показва опитът от Близкия изток, въздушната атака трябва да е подкрепена от наземна операция, иначе е безполезна. А наземна операция е възможна само с опорна точка в Колумбия. Никакво въздушно-морско нахлуване като в Гренада и Панама непосредствено в Каракас не се разглежда заради възможните големи загуби.

И така цялата игра засега се премества в борбата за умовете и портфейлите на офицерите от средния състав на венецуелската армия. Но тук отново се задейства етническият и расовият фактор.

Привържениците на Гуайдо са главно от средната класа, бели или близки до белите, по латиноамериканските представи. А армията още от времето на Чавес се състои главно от потомците на „лянерос”, индианци и метиси, за които това е едва ли не единственият социален лифт за относително безпроблемно съществуване. Тези две расово-социални групи не са единни в представите си за бъдещето и затова

бунтът е концентриран в столицата и не се разпростира във вътрешността на страната

Тоест американците трябва не просто да купят двама-трима командири на бригади, но и да ги убедят, че новото правителство, расово различно от тях, няма да започне социални репресии. А това на практика е невъзможно.

Друг е въпросът, че Елиът Ейбрамс не навлиза в тези тънкости, което допълнително разпалва противопоставянето в страната, но вече не на политически принцип, а на етнически. Правителството на Венецуела вярва във възможната американска агресия през Колумбия и с помощта на колумбийците. Но дали вярват на това в Пентагона – засега не е съвсем ясно.

 

Превод Тихомир Тодоров