|

Разширяването на изток няма да спаси НАТО от разпадане

Засега го удържа само слабостта на ЕС

Пьотр Акопов

 

Преди 20 години се състоя първото разширяване на НАТО на изток – три бивши съюзника на СССР станаха част от Атлантическия пакт. Не минаха две седмици –  и самолетите на НАТО започнаха бомбардирането на Югославия. Това случайно съвпадение беше повече от знаково. Именно тогава Западът изгори всички мостове за добри отношения с Русия.

Влизането на Полша, Чехия и Унгария в НАТО се състоя на 12 март 1999 г. и беше обвързано с 50-годишния юбилей на Алианса, който трябваше да се отбележи на 4 април. Но още преди тържествените мероприятия с участието на вече 19 страни – членки на НАТО, стана събитие, което придаде на разширяването на военния блок определено агресивен характер.

Авиацията на страните от НАТО, без санкция на ООН, на 24 март започна бомбардировките над Югославия. Разширяването на НАТО бе планирано дълго преди югославската кампания, но това, че и двете събития станаха в един и същ месец, по-добре от всякакви думи показа смисъла на случващото се.

Европа попада във все по-голяма зависимост

от англосаксонския хегемонистичен проект. Доброволно оставилите се на милостта на победителя се вземат под крилото на военнополитическата организация, а съпротивляващите се ги наказват сурово.

Русия реагира на събитията от март 1999 г. със „завой над Атлантика” – отмяна на визитата на премиера на Русия в САЩ. И макар че връщането на самолета на Евгений Примаков стана след започване на натовските удари по Югославия на 24 март, ясно е, че и станалото на 12 март категорично не се харесва на Москва. Но през 1999 г. вече съвсем не можеше да се попречи на разширяването на НАТО на изток – решението за него бе взето още през 1994 г., а самата покана към първата тройка – Полша, Чехия и Унгария – бе отправена през лятото на 1997 г. И тогава бе обявено, че официалното им влизане в Алианса ще стане през пролетта на 1999 г., в навечерието на натовския юбилей.

Така, към края на десетилетието, започнало с краха на СССР и Варшавския договор, Северноатлантическият алианс направи първата си стъпка на изток, за да вземе в крайна сметка контрола над цяла Европа. При това не само над Източна.

НАТО бе създадено през 1949 г. от 12 участника – САЩ, Канада, Франция, Италия и всякакви европейски дребосъци (Германия влиза официално малко по-късно, през 1955 г.), и до краха на Организацията на Варшавския договор през лятото на 1991 г. се увеличи само до 16 члена. Но след първото разширяване на изток Алиансът започна да расте с впечатляваща скорост – три страни през 1999 г., седем през 2004 г., две през 2009 г. и една през 2017 г.

В крайна сметка НАТО включва 29 страни, по-голямата част от европейските държави. От значимите страни не са членки Австрия, Швеция, Финландия, Швейцария и Ирландия. И Сърбия – единствената европейска жертва на НАТО.

Разширяването на НАТО на изток си има естествени граници

И това са границите на Русия.

Споровете за това – дали американците са обещали на Горбачов да не разширяват НАТО на изток, са безсмислени. Разбира се, че са обещали и разбира се, че са излъгали. Но вече не него, през 90-те години Горбачов вече не е на власт и страната, която той ръководи, я няма на картата на света. А и самото обещание не е фиксирано в писмен вид. Което говори за качествата на самия Горбачов. Впрочем дори да си представим невероятното, че Горбачов бе успял през 1990–1991 г. да фиксира в договора задължение да не се разпространява НАТО на изток, няма съмнение, че американците нямаше да го спазват след разпада на СССР, защото такава страна вече няма.

Бихме могли безкрай да говорим, че Русия е правоприемник на СССР, но в отговор щяха да сочат, че Прибалтика и Украйна като части от СССР не са съгласни с такава трактовка (като минимум в частта за международните задължения, засягащи териториите им, станали независими след 1991 г.)

Разширяването на НАТО на изток беше разплата за краха на СССР и за едностранната капитулация на страната на международната арена през 1990–1991 г. НАТО възнамеряваше да стигне до границите на Русия. И не само в Европа, но и в Азия.

До момента, в който Москва започна активно да се противопоставя на атлантиците, НАТО успя да включи в състава си Прибалтика. Но вече с Грузия и Украйна стана провал. Не само вследствие на войната от 2008 г. европейците разбраха, че да се придвижват по-нататък на Изток, вече става опасно. Разбира се, Украйна на думи я поощряват, както и Грузия, а за Молдова се градят планове това да стане чрез обединяването й с Румъния. Но на практика

НАТО изчерпа лимита си за разширяване

Нито една от страните от бившия СССР не може да бъде приета в Алианса без катастрофални последици за руско-европейските отношения. Разбират ли го това на Запад?

А какво изобщо е Западът днес? В геополитически план това е НАТО, тоест военен съюз на САЩ и европейските държави, в който последните играят подчинена роля. Но с укрепването на Евросъюза и кризата на самия проект на англосаксонската глобализация, прокарван от САЩ, бъдещето на НАТО става все по-мъгливо.

Главният смисъл на НАТО е да осигури контрола на англосаксонците върху континентална Европа. Победилите през 1945 г. американци и англичани държат с помощта на Алианса Стария свят под свое ръководство, плашейки го първо с червена, а след това и с Путинска Москва. Но жупелът на „руската заплаха” работеше лошо още през 60-те години. Не случайно Франция, единствената тогава самостоятелна западноевропейска страна, при Дьо Гол излезе от военната структура на НАТО. А сега този жупел съвсем не върши работа.

Украйна, като пример за „руската агресия срещу Европа”, я има само в агитационните материали на най-върлите русофоби атлантици, защото всеки, дори и малко знаещ историята европеец разбира, че Украйна заедно с Русия принадлежи на друг свят, на друга цивилизация, наричана руска от същия този Запад. Примерът с Украйна говори за съвсем друго, че експанзията на НАТО на изток, на територия, която е зона на руските национални интереси (това го признават дори тези, които не смятат Украйна за част от големия руски свят), създава много големи проблеми на Европа.

Защото

борбата за Украйна лишава Европа от шанс да гради нормални отношения с Русия,

давайки възможност на атлантиците да поставят неизпълними условия (като съгласието на Русия за евроинтегриране и атлантизиране на Украйна) за разблокиране на европейско-руските отношения. А нормалните отношения с Русия са залог за отслабването и ликвидирането на атлантическия контрол на НАТО върху Европа.

Без това не може да става и дума за каквато и да е европейска армия, за каквато и да е независимост на Евросъюза, а значи и за това – той да се реализира като пълноценна супердържава. И значи, че ЕС или ще се освободи от контрола на НАТО, или ще се разпадне на парчета, като по този начин удължи живота на Северноатлантическия алианс. Силна Европа и НАТО са несъвместими.

НАТО не можеше да не се разширява на Изток, като атлантически проект той е програмиран да разширява контрола над Европа. Но като се разшири на изток и се сблъска с кризата на американския глобален проект и ръста на европейския регионален проект, НАТО се оказа ненужна никому тежест. От разпадане засега го спасява само слабостта на ЕС и това, че САЩ са на ранния си етап на преход към нов изолационизъм. Приятелство, насочено срещу Русия, не може да бъде сплотяващ фактор поради фиктивността на заплахата.

За 20 години НАТО зае почти целия европейски изток – за да се убеди, че този фактор не играе изобщо никаква роля за стабилността и силата на Алианса. Защото, при задълбочаващия се разкол на Запада, изобщо не е важно колко земя контролираш на изток.

Превод Тихомир Тодоров