|

Москва издържа на турския шантаж

Геворг Мирзаян
Руско-турската сделка за Идлиб, сключена между Путин и Ердоган на 5 март, засяга не само бъдещето на Сирия. Тя трябваше да спаси и руско-турските отношения.
Самата сделка сега успешно се осъществява. Сирийската армия приключи настъплението си, турските войски и контролираните от тях терористи спряха да атакуват сирийците. Турските медии определят сделката като успешен завършек на операцията в Идлиб (че са накарали Асад да уважава интересите на Турция и да „спре да убива нещастните сирийци”), руските медии пишат за не по-малко успешното принуждаване на Анкара да признае статуквото и де факто да се съгласи с това, че Асад е отхапал от турската зона на влияние почти 1500 квадратни километра, включително стратегическата магистрала М5 (Алепо – Дамаск).
Мартенското споразумение обаче не е точка в сирийската гражданска война, а по-скоро запетая. И изобщо не може да се смята за някакъв край на кризата в руско-турските отношения – по-скоро важен етап в тяхното отрезвяване.
Легитимно ще го провалят
Например по отношение на ситуацията в Идлиб споразумението на практика е временно прекратяване на огъня. Почивката е необходима за деескалиране на ситуацията и недопускане на възможността Ердоган да започне пряка война с Дамаск, Техеран и Москва – катастрофална война за Турция, но същевременно и нежелана война за Асад и съюзниците му. Това споразумение не решава никакви фундаментални проблеми в Идлиб.
Турция няма да прочисти тази територия от радикални терористи – за целта Ердоган няма нито възможности, нито желание. Сирия не може да интегрира под властта на Дамаск териториите, контролирани от терористи – Асад не може да се споразумее дори с по-спокойната опозиция, а и никой няма да си цапа ръцете, преговаряйки с наследниците на „Ан-Нусра”, нито той, нито пък Русия. Същевременно самите екстремисти няма да създадат на територията на Идлиб нито Швейцария, нито дори Северен Кипър – територията ще си остане разсадник на ислямизма и радикализма.
Именно затова споразумението най-вероятно ще просъществува кратко – и ще бъде провалено с поредното настъпление на сирийската армия. Нещо повече, провалянето на това споразумение от страна на Дамаск ще е с напълно легални основания – Турция няма да изпълни една от основополагащите точки на споразумението. Работата е там, че по време на настъплението си сирийската армия не успя да освободи от терористите друга стратегически важна магистрала – М4, съединяваща Алепо с провинция Латакия на морето.
И Москва успя да получи от Турция гаранции, че по това трасе ще бъде организирано свободно движение. За целта Анкара се задължава да осигури 12-километрова зона на сигурност (ивица с ширина 6 км на север от трасето и 6 км на юг). Параметрите на зоната ще се уточнят в близко време, но е очевидно че: а) Анкара се задължава да прочисти този участък от терористи; и б) тя няма да може да го направи, тъй като там има контролирани от екстремистите населени пунктове, а те изобщо не са готови да правят отстъпки.
И значи Башар Асад ще получи основания да осигури безопасността на трасето със силите си. И ще се възползва от това си право, когато прегрупира войските си, доокомплектова ги с оръжие (преди всичко с ПВО системи за защита от турските дронове). Ще изчака, докато усилията на Анкара за зачистване на тези ивици земя не завършат с пълен провал.
Правилото на уличните сбивания
Що се отнася до руско-турските отношения, изглеждаше, че твърдата позиция на Москва относно Идлиб им е нанесла непоправими щети. И ако се четат турски медии или форуми, изглежда точно така. Колкото и да е странно обаче, е обратното. Принципността на Кремъл по сирийския въпрос не удари, а циментира руско-турските отношения.
Работата е там, че тези отношения бяха твърде специфични. Да, Москва и Анкара започнаха съвместно редица важни проекти (приключване на сирийската гражданска война, изграждането на АЕЦ „Аккую”, „Турски поток”, С-400), след което Западът ги нарече едва ли не съюзници. Но всъщност Русия и Турция бяха всичко на всичко ситуационни партньори, събрани заедно от американския неоимпериализъм, партньори, между които има много разногласия. Главното от тях е турският експанзионизъм, предполагащ създаването на „тюркски свят”, в който Турция би играла роля на политически лидер, икономически хегемон и духовно-идеен наставник. Което категорично противоречи на руските интереси.
Крим, Кавказ и Поволжието са под властта на Москва и Кремъл няма да позволи никому да налага там двойна лоялност. Средна Азия се въвлича в руските интеграционни структури. И дори в Сирия Русия не позволи на Турция да си разиграва коня, изисквайки от нея да се оправи с терористите (които на практика турски са прокси-контингент, който трябваше да развее турското знаме над Дамаск, след което да напусне сирийска територия).
За известно време Москва и Анкара успяваха да нивелират тези конфликти: и двете страни разбираха, че за тях е важно да запазят двустранните си отношения. В Турция обаче растеше недоволството (както сред елита, така и в обществото) и по време на операцията в Идлиб победи гледната точка „докога”. Не в смисъл на това да се плюе на руската позиция и тя да се атакува (както беше през 2015 г. при свалянето на руския самолет), а да се тества тя дали й стиска – да заемат турците твърда позиция и да се види – ще се огъне ли Москва.
За никого не е тайна, че в международната политика действа не принципът на джентълментските клубове, а по-скоро на уличните сбивания. Едно от тези правила е, че слабите ги бият – или най-малкото не се съобразяват с мнението им. Ако Москва бе проявила слабост по въпроса за Идлиб, тя би предала Асад заради добрите отношения с Турция (както навремето се отказа да достави С-300 на Иран или пък позволи да мине резолюцията на Съвета за сигурност за установяване на забранена за полети зона в Либия – заради добрите отношения със Запада), тогава нямаше да има никакви отношения. Отстъпката щеше да вдъхнови Ердоган да иска нови отстъпки – както по Сирия, така и по други въпроси.
В Кремъл разбират това – и не отстъпиха. В крайна сметка взеха джакпота: Турция отстъпи и разбра, че Русия не е мекотело, а най-малкото равноправен партньор. И че Ердоган няма да накара Москва да отстъпи пред неоосманистките му планове. Въпросът е само колко време в Турция ще помнят този урок и кога отново ще решат да тестват Кремъл дали „му стиска”.
Превод Тихомир Тодоров