|

За кого бие камбаната на коронавируса

Дмитрий Юриев
„Ако утрото настъпи“ – днес това заглавие на приключенския роман на Сидни Шелдън звучи като въплъщение на всички апокалиптични страхове. Лекомислените надежди, че „ще отшуми“, за няколко дни се сменят с тъга и безнадежност: а дали „това“ ще свърши някога?
Отговорът е лесен: разбира се, че ще отшуми. Както при героинята от романа, която страшната лична катастрофа не погубва, а я прави силна и дори страшна. Като цяло това е законът на катастрофите. Нали катастрофата по своята същност не е задължително да е беда. Това просто е такъв период, в който предишните закони, рамки и правила изчезват – и новата реалност, когато възникне, се оказва, че изобщо не е свързана с онова, което е било преди катастрофата. Впрочем превръщането на водата от течно в газообразно състояние също е катастрофа. Разтопяването на леда и превръщането му във вода също. И ядреният взрив. Рухването на царства и начини на живот – разпадане на империи, настъпление на някоя орда, революция – всичко това води до край само на историята на тези царства и империи, но дава началото на нещо ново. Впрочем съвсем не е задължително да е по-добро.
Но има нещо, което при катастрофата се запазва. Въпреки всичко. Това, което преживява гибелта на ненужното и неспособното да се справи с катастрофата. Молекулата на водата и нейните свойства. Колосалната енергия, освободена от атома. Народният дух, даващ началото на нов културен подем.
Затова катастрофата преди всичко е изпитание. Кое ще преживее неочакваната напаст? Кое ще устои пред „черния лебед“ (теория за трудно прогнозируеми и редки събития със значими последици)? Чия непоколебимост ще се окаже кьорфишек?
Коронавирусът – а също и породената от него и от глупавата наглост на „енергетиците от всички страни“ икономическа криза – преди всичко разруши най-нездравото: чувството за сигурност на глобализираната част от човечеството в нерушимостта на „прекрасния нов свят“ на 21 век – информационно-технически, мултикултурен, джендърно-многообразен, политкоректен и електронно-финансов.
Той с убийствена (в буквалния смисъл) точност показа истинската природа на световния идеен бардак – на всичките тези Грети Metoo-мбери. Той показа, че „глобалният капитализъм“ не е просто безчовечен, но е и несъвместим с оцеляването на човечеството като биологичен вид. Че с него е свършено и че „атлантите“, които са изправили рамене, могат вече само да си мечтаят за предишното.
Това се оказа шок, разбира се, и за голяма част от нашия народ – в това число и за нормалните, активните, трудещите се хора, смятащи се за част от именно този „нов свят“ с всичките му „нерушими“ възможности.
Но с нарастваща като при лавина скорост Русия се потапя в катастрофата и вижда колко мигновено, отведнъж, се рушат основите на онзи ред, който за мнозина изглеждаше не само непоносим, но и непреодолим.
Ние виждаме как много губернатори – технократи или глупократи, прекрасно вписани в системата благодарение на покровителите си и на способността си на всеки възникнал въпрос да дават всякакъв отговор (е, как всякакъв? – такъв, че началството да е удовлетворено и да ни остави на мира), – се превръщат пред очите на изумената публика в нищо още щом започнат да им търсят отговорност не по отчетите им, а по реалните резултати и отзивите на хората (а не по фалшификациите на продажни „фондове за одобрено мнение“). Виждаме как хора, които никой не нарича другояче освен корумпирани вампири – и при това основателно!, – започват да отделят от милиардите си и да влагат в реални социални програми, защото са почувствали неотвратимостта на възмездието, ако не успеят да смекчат ситуацията за своя сметка. Виждаме как многобройни т.нар. национални проекти – тези фабрики за източване – принудително и неохотно се връщат към поставените им задачи (виж по-горе за страха от възмездие). Виждаме как не сработва и се руши самата система за държавно управление на икономиката – система на изнудване, шантаж и рекет. Система, чиято главна цел беше унищожаване на конкурентната среда в малкия и средния бизнес, защото именно тази среда справедливо се смята от паразитния олигархат за главна заплаха за неговото паразитиране.
Виждаме как позорно се проваля системата на фиктивна политика, за която политическите процеси бяха кръстчета и квадратчета върху хартийките на техните игри на „крави и бикове“, когато хората, техните интереси и страшната им сила се връщат в политиката – и не могат да бъдат спрени с никакви кръстчета-квадратчета.
И всичко това е така. Но в това е същността на катастрофите – не се знае какво ще имаме на изхода.
Ще стигнат ли силите от шока на рухналия негоден ред, за да се изметат получателите на ползи от паразитизма? Ще се намерят ли хора, които ще могат да запазят днешното разбиране на очевидното? Няма ли да забравим – когато всичко се успокои мъничко – от какво и от кого трябва да се отървем?
Ще бъдат ли изхвърлени на бунището на историята подкупите, побеснелите принтери, печатащи невменяеми закони, заплатите на държавните корпорации, коефициентите – показатели за имитация, данъците за бедни, чучелата на политически партии, манекените от опозицията?
Ще видим. Мисля, че ще бъдат изхвърлени.
И тогава ще настъпи утрото.
Превод Тихомир Тодоров