|

Етническите чистки на Запада

Владимир Корнилов

На 30 май се отбелязва 75-годишнината от един трагичен епизод в следвоенна Европа – т.нар. марш на смъртта от град Бърно.
Това събитие не се отразява от европейските медии така широко, както „сталинските депортации на народи“ или антисъветските митове за войната, активно раздухвани през последните години. Което е разбираемо: някои исторически факти не се вписват в съвременните европейски разкази за вината на СССР за всичко случило се преди и след Втората световна война. А тези факти неволно ни карат да се замислим, че това, за което обвиняват съветска Русия, е било не само нещо обикновено за следвоенна Европа, но и че сталинските депортации на етнически принцип са били доста по-хуманни на фона на етническите чистки, извършвани в държави, които днес особено активно обвиняват Москва.
Всъщност 55-километровият смъртоносен поход на етнически немци от чешкия град Бърно до австрийската граница, започнал на 30 май 1945 г., е само един от многото епизоди на най-масовото депортиране в историята на Европа. По оценки на американския историк Р. Дъглас, специализирал по темата, при тази депортация се изселени 12-14 милиона германци (до една четвърт от населението на съвременна Германия – това са депортирани лица или техни преки потомци).
Точният брой на жертвите не се знае от никого – от 500 хиляди до 1,5 милиона. Подчертаваме, става дума не за нацисти, не за войници от Вермахта, не за военни престъпници. Основно това са жени, старци и деца, тъй като мъжете немци са поголовно мобилизирани от Хитлер и през май 1945 г. те или са загинали на фронта, или са в лагери за военнопленници.
Специално трябва да се подчертае, че отговорността за тези масови депортации в равна степен пада върху всички страни – победителки. Тази политика е резултат от всеобщ консенсус, формиран дълго преди разгрома на нацизма. Може би именно затова американските и европейските политолози не обичат толкова да си спомнят въпросните събития, колкото много по-малко мащабната депортация на кримскотатарския народ, защото в случая не може да се обвини само Сталин, ще трябва да се признае, че неговата политика се е вписвала в общоприетата западна практика.
Още преди края на войната лидерът на чехословашкото правителство в изгнание Едвард Бенеш публично обявява судетските немци за „пета колона“ и им обещава да понесат отговорност за „предателството си“. През август 1944 г. полското правителство в Лондон също така постановява, че онези германци, „които не напуснат полската територия след войната, ще бъдат изселени“. Всички тези планове са подкрепени от правителствата на Великобритания и САЩ. Уинстън Чърчил на 15 декември 1944 г. в парламента публично одобрява масовата депортация, смятайки я за ключ при решаването на етнически конфликти в бъдеще.
Макар че ръководството на Пражкото въстание през май 1945 г. подписва задължение пред напускащия града немски гарнизон, че цивилното немско население няма да бъде подложено на репресии, етническата чистка започва веднага. Чехите се втурват да екзекутират ранените германски войници в болниците и същевременно се разправят с цивилните. Например от прозореца е изхвърлена възрастна германка, на улицата до смърт е пребит музикант от гастролиращ в Прага немски оркестър. Жертви понякога стават немскоговорящи евреи и дори чехи, ако в документите им пише месторождение: Судетска област.
И това става повсеместно, не само в столицата. Британката Марджъри Куин, живееща в град Трутнов в Северна Чехия, през юни 1945 г. в писмо до сестра си с ужас описва убийствата и изнасилванията, които вършат местните жители по отношение на етническите немци. Тя подчертава контраста в поведението на Червената армия. Съветските бойци непрекъснато се опитват да спрат масовите убийства и да обезпечат организирано депортиране, за да се избегнат жертвите.
Но и чехите, и поляците започват „диви депортации“. Първо избират онези, които живеят в богати къщи, защото всичко остава за местните власти. Както е било и в случая с „марша на смъртта“ от Бърно, при судетските немци идват току-що сформирани въоръжени отряди на полицията или самоотбраната (при това често в тях се записват и вчерашни полицаи, сътрудничили с нацистите), дават час-два за приготвяне, разрешавайки да се вземат някъде 10, някъде 30, а някъде и 50 кг лични вещи, и гонят хората пеш до границата. Тъй като това са били основно старци и жени с деца, много не издържат пътя и падат. Тях ги доубиват и захвърлят край пътя.
Според някои оценки в „марша на смъртта“ от Бърно са загинали 1700 души (има оценки и за 8 хиляди). Първи жертви стават бебетата, тъй като изтощените майки не могат да ги кърмят поради липса на мляко. Една от оживелите участнички в този поход с ужас си спомня, че най-страшното започва не при марша, а в импровизирания лагер на границата, където жените ги грабят, изнасилват, доубиват.
А понякога на немците не им дават да стигнат до границата. През нощта на 19 юни в моравския град Пршеров въоръжени чехи изхвърлят от влака цивилни германци и разстрелват всички – в тила. Само там са убити 265 души, включително и 120 жени и 74 деца, най-малкото от които е на осем месеца.
Един от най-страшните епизоди е т.нар. Устецко клане. На 31 юли в склада за боеприпаси в град Усти над Лабем избухва взрив. И въпреки че най-много са загинали от судетските немци, местните власти обвиняват в терористичен акт „германските нелегални“. След което започва касапница. Загиват стотици (по германски оценки – хиляди). Блъскат хората от моста в реката и разстрелват онези, които се опитват да изплуват. Много свидетели сочат, че във водата е хвърлена детска количка с бебето.
Най-често тези екзекуции и мъчения са публични, при струпването на много хора (благодарение на което са се запазили много свидетелства). Един от чехите, поразен от ставащото, пише до канцеларията на правителството: „Дори безчовечните немци не се избавяха от враговете си по такъв начин и криеха садизма си зад оградите на концентрационните лагери.“ Известният британски кореспондент Фредерик Войт заявява, че чехите са приели „расова доктрина, близка до хитлеристката… и методи, които не се отличават много от фашизма“. Той прави извод: „Те на практика са станали славянски националсоциалисти.“ Съвременната полска изследователка Бернадета Ницшке прави същите паралели, признавайки, че действията на поляците по отношение на немците след войната „често не се отличават от действията на Хитлер“.
Някои методи чехите и поляците възприемат от тези, от които са ги освободили. В Чехословакия германците са задължени да носят лента с буквата „N“, на тях дори рисуват свастики. Много немски концлагери стават място за задържане и жестоки мъчения на етническите немци. Дори на някои места се възраждат гета, но сега вече немски. Първите декрети на Бенеш може напълно да се сравнят с расовите закони на Райха. Само че сега се отнемат правата на германското малцинство (макар в някои градове Чехия това „малцинство“ да е до 90% от населението). Резултатът е тоталното изселване на германци и унгарци. При това от Русия сега искат непрекъснато да се кае за едни или други действия на Сталин, а законите на Бенеш така и не са осъдени на официално ниво от съвременна Прага. Нещо повече, някои от декретите стигат и до наши дни, чак до влизането на Чехия и Словакия в Евросъюза. И отново Прага не е сама в това. Аналогични действия се предприемат и в следвоенна Полша, и в Югославия, Румъния, дори в Нидерландия (операцията „Черно лале“ през 1946-1948 г.).
И забележете, най-силно крещят за „сталинското депортиране на народите“ представители на онези страни, които са вършили много по-масови и много по-кървави преселвания на свои граждани след войната. И СССР, и Русия след 1991 г. не веднъж са признавали изселването на етнически малцинства за престъпление и са вземали мерки за реабилитиране на жертвите и техните потомци. В съвременна Европа, гръмогласно осъждаща „престъпленията на тоталитарните режими“, се стараят да крият греховете си от миналото. За реституции и компенсации се боят дори да си спомнят.
Време е вече за тези масови депортации, извършвани по особено жесток начин, да се говори високо и открито. За да бъде чуто не само в Русия.

Превод Тихомир Тодоров