|

Китай срещу САЩ: предизвикателството е прието

Иван Данилов

Официален Пекин прие предизвикателството, отправено му от вашингтонските конгресмени и сенатори.
Ако се перифразира известният американски принцип, може да се каже, че подходът „никога не преговаряйте с политически терористи“ бе използван по отношение на самите САЩ. Китайските медии съобщават, че т. нар. закон за сигурността на Хонконг е приет, а това значи, че Китай е готов да поеме риска от американски санкции, защото именно със заплахата от въвеждане на санкции сенаторите и конгресмените се опитаха да спрат приемането на този законопроект в Китай.
Като цяло пекинските ръководители имаха бинарен избор: да се поддадат на шантажа и да получат в южната част на страната си реален сепаратистки анклав, в който всеки желаещ да устройва размирици, или да се обърнат с лице към санкциите, но да запазят важното за китайското национално съзнание единство на страната. Критиците на това решение, които вече използват на пълни обороти темата за „икономическия колапс на Хонконг като световен финансов център“, ще подчертават, че това е бил избор между политически и икономически съображения, че този избор е бил направен в полза на политиката в ущърб на икономиката, но това явно не отговаря на реалността. Проблемът е, че никакви кратки икономически изгоди никога и по никакъв начин не биха могли да компенсират онези икономически щети, които би претърпял Китай, ако процесът на дезинтегриране на страната не беше спрян точно в Хонконг и точно сега.
Самият закон като цяло само премахва очевидната уязвимост на действащата законодателна система на Хонконг, която не предвижда поне малко от малко адекватни мерки за противодействие на „цветните революции“, каквито толкова майсторски организират западните ни партньори.
А настървението, с което колективният Запад, като се почне от сенатора русофоб Марко Рубио и се свърши с външния министър на Великобритания Доминик Рааб, се опитваше да спре приемането на национално ниво на коригиращо законодателство, е поради факта, че западните кукловоди на „цветните революции“ разбират най-главната особеност на целевата си аудитория и привържениците си в други страни.
Тези привърженици на капитулирането пред Запада, на „покаяние и обезщетения за престъпленията на режима (не е важно какъв режим – важно е, че плащането и покаянието трябва да е пред Държавния департамент на САЩ и назначените от него „идеологически гаулайтери“) и на други такива „западни ценности“ са готови да отидат на барикадите и да се занимават с подривна дейност само ако не ги заплашва нищо за тази им дейност. Привържениците на „оранжеви“, „цветни“ и „блатни“ революции коренно се различават от революционерите (с най-различни идеологически ориентации) от минали епохи с тоталното си нежелание да страдат заради идеите си.
Епизодично откарване до полицейския участък – това е максимумът, с който са съгласни, и нищо повече.
И излиза, че участието в проамерикански пуч или сепаратистко движение се възприема като един вид социален лифт: ако се получи, ще мога рязко да повиша социалния си статус и активно да поограбя съгражданите си, а ако нищо не стане, ще мога просто да се наслаждавам на възторжените статии за моя милост на страниците на New York Times. И по възможност да се радвам на опитите на държавата някак си да се помири и да заплати на „прогресорите на демокрацията“ – при пълна и безусловна сигурност.
Може да изглежда, че простото приемане на закон, според който сепаратизмът и сътрудничеството с чуждестранни структури с цел подриване на държавата ще станат наказуеми по Наказателния кодекс деяния, изобщо няма да може да доведе до прекратяване на дейността за спонсориране на американски и някои хонконгски структури. Но фактите говорят обратното: „цветните“ революционери искат пари, власт, комфорт и пълно социално одобрение. Още щом се лишат от комфорта, желанието им да участват в политическия живот незабавно пада до нулата.
Китайското държавно външнополитически издание Global Times изброява онези смели и решителни действия, които борците за отделяне на Хонконг и други „демократични идеали“ са предприели още щом са се появили първите слухове, че законът все пак ще бъде приет. Най-известният борец за „законните американски интереси в хонконгска околия“, лидерът на масовите безредици, любимец на сенаторите Рубио и Котън, а също и на CNN и Washington Post Джошуа Вонг смело и решително… напусна всички политически постове и излезе от създадената от него политическа организация заедно с други двама нейни лидери, като на практика обезглави главната структура на хонконгските сепаратисти. Лидерът на сепаратисткото движение Hong Kong Independence Union, без много да го усуква, веднага – смело и решително – избяга в Европа. За излизането си от политическия живот заяви бившият премиер на Хонконг Ансон Чан, а тя, според оценки на пекински медии, е един от лидерите в сянка на антикитайски политически движения.
С критика на сепаратистите или със заявления за излизане от политическия живот също така излязоха и някои популярни литератори и дори представители на системната опозиция. Уж законът още не е влязъл в сила, но резултатът вече е налице.
Друг и напълно очакван резултат от приемането на този закон е осъждането на Китай от страна не само на западни политически лидери, но и на военни чиновници, на които по принцип не им се полага да правят политически и още повече дипломатически заявления от този род, за да не предизвикват скандали или излишно напрежение в международните отношения. Но очевидно скандалът и напрежението са нещата, които иска да постигне например генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг, който заяви: „Ясно е, че Китай не споделя нашите ценности – демокрация, свобода и върховенство на закона.“
Това, което сега Западът се опитва да направи с Хонгконг и как той се опитва да се меси във вътрешните работи на Китай, е поредното доказателство, че санкциите срещу Русия, въведени уж заради Крим, всъщност нямат никакво отношение към някакви конкретни действия на Русия, също както и бъдещите неизбежни „хонконгски“ санкции нямат никакво отношение към действията на официален Пекин в този специален административен окръг на Китай.
Санкции и намеса във вътрешните работи ще има при всяко положение, а намирането на удобни предлози – било то защита на някакви митични права на уж угнетени малцинства или защита на сепаратисти в конкретен регион – вече е въпрос на техника. Повод винаги ще се намери. Затова и ние, и китайците трябва да се готвим още отсега.

Превод Тихомир Тодоров