|

Да започнеш война в Ирак и да загубиш Америка: как стана това

Дмитрий Косирев

Днешната национална катастрофа в САЩ е предизвикана (или провокирана) преди всичко от несполучливата иракска авантюра – това сега е напълно очевидно. И книгата, която току-що излезе в Америка, е добра не само защото подробно анализира как и от кого са вземани решенията за започване на интервенцията в Ирак през март 2003 г. Тя провокира и дискусия на тема, че проблемът не е само в неадекватността на тогавашния управляващ екип – Джордж Буш и останалите. Има и по-дълбоки причини от типа на „откъде идва тази неадекватност“…

Става дума за книгата на Робърт Дрейпър „Да започнеш война. Как администрацията на Буш вкара Америка в Ирак“ (To Start a War, by Robert Draper). Авторът е имал приятелски връзки със семейство Буш – до момента, в който е започнал да пише тази книга. След това президентът отказва да разговаря с него. Но други не отказват. Дрейпър събира интервюта със стотици чиновници от онова време, което прави текста не винаги лесен за прочит, но твърде полезен.

Нека разгледаме този проблем с очите на човек от нашето време – и не е задължително да е американец. Докъде доведе Америка и света войната в Ирак?

  1. Най-очевидното: дойде краят на илюзиите от 90-те години, че сега в света има само една-единствена свръхдържава, която го управлява. Защото тази свръхдържава показа на всички, че война с очевидно слаб противник може да спечели (не е като войната в Индокитай през 60-те – 70-те години на миналия век), но тази победа унищожава и победителя.
  2. Оказа се, че и най-близките съюзници (Германия и Франция) и напълно доброжелателни тогава партньори (Русия) в такава ситуация могат да имат своя гледна точка и ако е нужно, да игнорират Америка.
  3. Стана така, че окупирайки страната (в случая Ирак), Америка с всичката си финансова и друга мощ се оказа неспособна да направи тази страна щастлива и процъфтяваща. А това значи, че политическата и ценностната система на САЩ (и Запада) не са пригодни за експорт, което навежда на правилни мисли и действия десетки държави по цял свят. И се оказва, че не само може, но и трябва да се оправят без Америка.
  4. И има засега един не много изследван въпрос относно сегашния разкол и идейна разруха на американското общество, на цялата система за управление, за финансите да не говорим – а дали щеше да се случи тази катастрофа със страната, ако не беше иракската авантюра? При всяко положение Ирак даде своя принос за всичко това.

Книгата на Дрейпър ни показва уж случаен сюжет: деградирането на американското разузнаване. Оказва се, че в края на 90-те години ЦРУ е имало проблеми с администрацията на Бил Клинтън, имало е възможност за разделянето на службата. Но става атентатът на 11 септември и у тогавашния шеф на ЦРУ Джордж Тенет се появяват надежди за възстановяване на влиянието.

Впрочем провалите на ЦРУ през 90-те години са си имали свои най-различни причини, но по-нататък се стига до смешна ситуация – именно в Близкия изток (както се разбира от целия иракски сюжет) възниква недостиг на умни и способни специалисти. И изведнъж на Тенет му се налага да докаже недоказуемото – че иракският лидер Саддам Хюсеин е бил в таен съюз с „Ал-Кайда“, която осъществи атентата на 11 септември, и че той е подготвял срещу САЩ оръжие за масово поразяване.

А какво прави лошото разузнаване в такива случаи? Изготвя фалшиви доказателства и иска да им се вярва. Сега ситуацията не се е променила много в сравнение с 2003 г., жалката история с „руската намеса в американските избори“ също се градеше върху откровено негоден материал. По принцип умното разузнаване спестява много пари на държавата, глупавото създава огромни проблеми.

Но провалът на едно ведомство все пак е частен случай. Никаква иракска катастрофа нямаше да има, ако лично Джордж Буш и хората, които той назначава на ключови постове, не бяха поискали от ЦРУ същата тази фалшива информация. Да, Тенет превърна кантората си в агенция, „продаваща на публиката“ идеята, че Саддам е заплаха за САЩ. Но него буквално го принуждават всички ключови персонажи от онова време – заместник-министърът на отбраната Пол Вулфовиц и началникът му Доналд Ръмсфелд, вицепрезидентът Дик Чейни и най-вече самият президент.

Защо? Защото са били идеолози на глобализма, тоест на несдържаното от нищо американско лидерство в цял свят. Още на предишните си длъжности в края на 90-те те успяват да прокарат в Конгреса Акт за освобождаване на Ирак, създават комисии, които на практика обвиняват ЦРУ, че не е забелязало „заплахите“ от страна на Ирак (а същевременно и от страна на Иран и Северна Корея). И когато терористите удариха Ню Йорк, страната изпадна в неконтролируема истерия, от която всичките тези хора не можеха да не се възползват.

Що се отнася до Буш, за него според книгата Садам е не просто чудовище, а нещо, което е немислимо да се оставя на власт. И другите неправилни чуждестранни лидери – също: най-накрая е дошъл часът на Америка да покаже, че сега тя е единствената свръхдържава.

Резултатът е налице – по думите на Дрейпър в администрацията не е имало нито една дискусия дали да се започва войната в Ирак. Говорело се е само кога и как.

И що за ситуация е, когато на власт са хора с някакви готови идеи, а от подчинените им се иска само да подберат онези, единствено онези факти, които съответстват на очертаните предварително идеи? (Впрочем днес в САЩ става същото, но вече предимно срещу Китай; довчера това се правеше срещу Русия.)

И така, когато идеите се подават предварително, а фактите са длъжни да им съответстват – това се нарича невежество и деградация на управляващата класа в държавата. А също и деградация на образованата й класа като цяло. И ако президентите, премиерите и кралете могат да бъдат сменени някак си, то нацията като цяло не може. Тази мисъл се мярка в отзивите по книгата на Дрейпър: „обществото ни е антиинтелектуално“, „училищата, които се правят, че преподават история, социология и култура по-скоро събират пари и дават срещу тях илюзия за образование“…

За деградирането на образованието в САЩ и съюзните им страни започна да се говори през 90-те, откъдето идват, както виждаме, корените на „иракския“ и други проблеми. И тази тема няма да отпадне скоро.

 

Превод Тихомир Тодоров